— Добре ли си?
Той погледна жена си. — Да.
— Малко отнесен ми се струваш.
— Случва ми се понякога.
— Днес се обади майка ти. Забравих да ти кажа.
— Какво иска?
— Иска да се грижиш за себе си. Да се храниш добре. Да си почиваш. Струва ми се, че Флорида я е превърнала в еврейка.
Тайсън се усмихна. През последните две седмици му се обадиха няколко стари приятели и едно семейство, което не живееше тук. Малко бе изненадан от това скоростта, с която се разчуват новините. Това му напомни армията и нейно превъзходителство мълвата.
Марси каза, сякаш четеше мислите му:
— Дори и някой досега да не е знаел за това, сега — след този бал, вече знае. Може би не е зле да направиш официално изявление в местния вестник и в бюлетина на клуба ти.
Тайсън отново се усмихна.
— Фил ми каза да не правя никакви изявления, нито на обществени места, нито в частни разговори.
Но той се бе обадил на няколко души — близки негови приятели и роднини. И бе изненадан от най-разнообразните им реакции: едни му се сториха безчувствени; други се въздържаха от мнения; повечето от тях обаче не бяха впечатлени от сериозността на това, което бе написано за него. Няколко човека, както забеляза тая вечер, подушваха, че това ще го направи известен, въпреки че не бе много ясно в какъв смисъл, и на него му се стори, че тези хора се опитваха да се сближат с него, за да поделят в известен смисъл славата от бъдещата му популярност. Тайсън се обърна към Марси:
— Семейство Гренвил, ония, важните персони от старата генерация, ни поканиха на коктейл. Следващия петък, ако това те заинтригува.
— Предполагам, че ще искат да им дадеш автограф в книгата на Пикард. Аз пък ще взема със себе си оня брой на „Лайф“, за да го покажа на гостите им.
Тайсън се усмихна. Ако не друго, мислеше той, Марси поне бе ненадмината в умението си да се справя чудесно с приятелите, съседите и всичките им роднини.
Тъкмо когато забеляза, че колата им се задава откъм паркинга, чу някой да се провиква зад гърба му:
— Бен! Марси!
Тайсън и Марси се обърнаха. Откъм вратата се задаваха Джон Маккормик и съпругата му Филис. Маккормик започна:
— Тая вечер нямах щастието да разговарям с вас, приятели. — След като си размениха поздрави, ръкостискания и небрежни целувки, Маккормик изтърси без да се церемони: — Имам още лоши новини за теб, Бен. Надявам се, не гледаш зле на онези, които носят лошите новини.
Маккормик му бе доста симпатичен, но две лоши новини от един и същи човек само за две седмици можеха да го настроят срещу него. Тогава забеляза дебелия вестник под мишницата на Маккормик и се опита да познае каква може да е новината.
— Неделният „Таймс“ — като че ли прочете мислите му Маккормик. — Току-що излезе. Направен е обстоен преглед на книгата. Споменава се и твоето име.
Тайсън кимна. Забеляза, че Филис Маккормик погледна мъжа си по начин, който подсказваше, че идеята й е била малко по-друга. Тайсън усети, че Маккормик се колебае, почти както във влака, преди да му даде книгата. Имаше лошо предчувствие и стомахът му се сви, когато Маккормик му подаде страницата с обзора на новоизлезлите книги, но въпреки това се засмя предизвикателно.
— Да не би да искаш автограф? Усмивката на Маккормик бе доста пресилена.
— Можеш да го задържиш.
Волвото спря до бордюра и портиерът отвори вратата. Тайсънови пожелаха лека нощ и двете семейства се разделиха. Тайсън се пъхна зад волана на волвото, запали мотора, докато пиколото затвори вратата му, и потегли по извитата алея към пътя навън. Марси мълчеше, а на скута й лежеше страницата от вестника с прегледа на новоизлезлите книги.
— Ами да — каза Тайсън.
— Какво „ами да“.
— С тираж от около два милиона, нещата скоро ще се изяснят.
Марси кимна.
— В понеделник ще се погрижа да уредя един нов телефонен номер, който да не фигурира в телефонния указател.
— Чудесна идея.
— Учебната година е почти към своя край.
— Точно така.
— Да уведомя ли Агенцията за недвижими имоти, че ще продаваме къщата?
— Не се престаравай.
Тя се замисли за момент, после попита:
— А как ще реагират на това твоите шефове? Тайсън сви по Стюарт Авеню.
— Кой знае? — Отправи се на запад към Итън Роуд. — Нямам ни най-малка представа. Това стадо японци са наистина непредсказуеми.
— Ще ти простя думите, които са си чиста проба израз на расизъм, Бен, само защото знам, че сега си изнервен.