Дейвид хапеше долната си устна. Най-после каза:
— Не — и се изправи. — Това няма никакво значение. Знаех, че е описана самата истина. Не ме е грижа. Ще се кача горе.
— И ще се завиеш през глава ли?
— Не искам да слушам това, татко. Тайсън кимна.
— Добре. Щом разбираш, че това, което хората пишат или говорят за мен, е поне отчасти истина, искам също да разбереш, че то няма нищо общо с тебе. Ти няма за какво да се срамуваш. Ти си Дейвид Тайсън и отговаряш единствено за себе си.
Дейвид тръгна към вратата на кухнята, след това се обърна:
— Ами това, което хората говорят за мама? Тайсън не знаеше как да реагира на този въпрос.
Някак си той бе по-подготвен да говори със сина си за едно масово изтребление, на което е бил свидетел, отколкото да обсъжда миналото на Марси.
— Личното минало на един мъж или една жена си е само тяхна работа и на никой друг. Твоята майка никога не е наранила никого и никой няма право да я огорчава или да се опитва да огорчи мен или теб заради нея. Не се поддавай на никакви приказки. Дейвид отговори:
— Ще бъда откровен с теб, татко. Оня гадняр Конрой не обиди теб, а мама.
Тайсън си пое дълбоко дъх.
— Идиотщина!
— Заключих ония проклети бележки горе в чекмеджето си. Татко, ако искаш да поговориш с мен, разкажи ми за всички тия подмятания по адрес на мама.
— Няма какво да ти казвам. Повечето от тях са лъжи.
— Наистина ли?
— Да. А сега отивай да си лягаш. Стана много късно. Ще поговорим някой друг път.
— Лека нощ — кимна Дейвид в знак на съгласие и излезе.
Тайсън отпи от бирата си. Господи, мислеше си той, между нас и това дете има огромна пропаст. Въпреки че досега не го е показвал с нищо. Тайсън допи бирата си. Реши, че Дейвид е много по-жилав, отколкото бе предполагал. Но трябваше доста да се поизпоти до края на учебния срок, за да се справи със създалата се ситуация.
Горкият Дейвид. Горката Марси. Горкият Бен.
Марси Тайсън остави чантата с покупките на бар-плота. Бен Тайсън все още седеше на стола и четеше с чаша кафе в ръка.
— Здрасти. Върна ли се най-после? — каза той, без да вдига очи към нея.
— Не, все още съм в супермаркета.
— Добре — той прелисти една страница и се прозя.
— Странно — рече Марси. — Просто невероятно. Искам да кажа — там, на касата в магазина. Видях себе си върху корицата на „Америкън Инвестигейтър“. Можеш ли да си представиш? Сбъднатата мечта на една домакиня.
Тайсън вдигна очи от вестника. Марси продължи, като вадеше покупките от чантата:
— Отпред ми сложили една черна лепенка. Но циците ми се виждат. Мили Господи! На кого е нужно всичко това? Права ли съм?
Тайсън я следеше с поглед, докато прибираше покупките по шкафовете. Не изглеждаше разстроена, но той подозираше, че всъщност е. Тази вечер му се стори много млада, облечена в зеленикава памучна пола, със сандали и със светлосиня плетена блузка, разкопчана горе при яката.
Той погледна кухненския часовник. Беше почти полунощ, час, в който обикновено те не пазаруват. Погледна и продуктите, струпани на бара.
— Да не би да си купила оня боклук, как му беше името?
— „Америкън Инвестигейтър“. — Тя се ослуша, после добави: — В колата е.
Той кимна. Животът в къщата им бе станал някак си неестествен, дори би могло да се каже — потаен и отчужден. Той бе започнал да пътува до Ню Йорк по най-различни начини и най-различно време, въпреки че Марси продължаваше да взема обичайния си влак. Общо взето, избягваха всякакви социални контакти, а той отпадна и от тенис турнира в своя клуб. Вече не ходеха да се хранят в местните ресторанти, въпреки че той все още посещаваше Мъжкия клуб, който сам по себе си бе един затворен свят.
Тайсън си играеше с кубчетата захар и ги подреждаше в кула върху плота. Говореше, без да поглежда нагоре:
— Като човек, които се занимава с връзките с обществеността, можеш ли да ми обясниш как стана всичко това? Искам да кажа, как се превърнахме в тема на деня?
Марси прибра някакви консервени кутии.
— Съществуват много причини за това. Първо, тема на деня е Андрю Пикард. Говори много добре по телевизията. А е и доста симпатичен. Може би този месец и обичайните новини са по-малко. Но запомни, Бен, основното правило в бизнеса на връзките с обществеността е: „Няма лоша популярност.“
— Да-а, изглежда, е точно така. — Той добави още един ред кубчета захар на кулата си. Пикард. След излизането на прегледа на книгата в „Таймс“ Пикард се появи по радиото и телевизията да разгласява стоката си. А той добре знаеше от какво се интересува публиката. Това съвсем не бе битката при Уей. Тя бе абстрактна тема, твърде досадна за електронните масмедии. Пикард изразходваше програмното си време в ефир доста разумно, като се спираше предимно на масовото убийство в болница „Милосърдие“.