Генерал Ван Аркън се обърна отново към хората в малката тъмна зала:
— Капитан Конъли, не трябва все още да съобщавате нашето решение на майор Харпър. В деня, в който Тайсън получи повиквателната си, майор Харпър ще получи своята заповед, с която се назначава временно за офицер следовател. Никой от тук присъстващите не трябва да споделя навън това, което обсъждахме днес. Никой не трябва да влиза във връзка с майор Харпър, докато не приключи нейното разследване. Ако нямате какво друго да кажете — той огледа всички поред, — ви благодаря, че дойдохте. Свободни сте.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Старото волво се носеше на изток по магистралата Монток през Саутхемптън, после през Уотър Мил. Тайсън зави наляво покрай Методистката църква и се насочи право по Скатъл Хоул Роуд. Късното следобедно слънце приятно и нежно огряваше избуелите картофени полета. Скатъл Хоул Роуд пресичаше бариерата при Саг Харбър и Тайсън зави на север.
Той се обърна към Дейвид, който седеше на задната седалка сред кашони и куфари.
— Дейвид, спомняш ли си тия места?
— Слабо. Наистина е красиво.
Само след десет минути влязоха в старото китоловно село Саг Харбър. В началото на главната улица се виждаха великолепни къщи, по-нататък, при паметника, издигнат в чест на Гражданската война, улицата се разширяваше и навлизаше в бизнес квартала.
Тайсън се включи в колоната от бавнодвижещи се превозни средства. Тротоарите бяха препълнени с весели тълпи от цели семейства, отделни момичета и момчета, разни педита, граждани, рибари, фермери и моряци от далечни пристанища.
Волвото напредваше бавно. Тайсън се взираше в магазините, опитвайки се да открие книжарницата. Позна я по надписа, написан на ръка: КНИГИ ОТ МЕСТНИ АВТОРИ. Изненада се, като видя, че почти две дузини драскачи живееха на местна почва. Там, сред книгите, зърна познатата му червена корица на „Уей: смъртта на един град“.
— Все още се търси.
— Какво?
Тайсън кимна към книжарницата. Марси също се обърна натам.
— О, естествено. Вече цели пет седмици е в списъка на бестселърите в „Таймс“. В момента е номер дванайсети и продължава да се изкачва нагоре. Двамата с Пикард можете да направите малко реклама в Ист Енд. Тая смахната книга пусна цяла бомба, както казваме ние в бизнеса. Аз ще се заема с обществените връзки.
— Никак не е смешно.
— Прав си — съгласи се Дейвид. Марси сви рамене.
— Просто се опитвам да убия времето, докато дремем на тая проклета колона.
Приближиха площада в края на улицата. В центъра се издигаше висок бял пилон. Американското знаме се ветрееше красиво на вятъра, духащ откъм пристанището, и се удряше в пилона. Отвъд площада сред малък парк се намираше вятърна мелница, обърната към пристанището. От дясно бе Лонг Уорф, претъпкан с коли, хора и рибари. Лодките се полюшваха, завързани към пристана и Тайсън дори чуваше скърцането на въжетата.
— Спомням си това място — каза Дейвид. — Ей там се приземи един червен хидроплан.
— Някога често обядвахме в ресторанта на кея. Виждаш ли го? — посочи Марси.
— А, да. Веднъж помагах да разтоварят рибата от една лодка.
Тайсън също се обади:
— Това бе най-големият улов за деня. Червена мексиканска риба. Час след това платих по девет долара за една порция от нея.
— Имаш селективна памет — забеляза Марси. Тайсън кимна:
— Все още нищо не знаеш, докато не установиш каква селективна амнезия имам, когато застана на подсъдимата скамейка.
Всички замълчаха. Тайсън заобиколи площада и се насочи към Норт Хейвън през моста, гъмжащ от бегачи, велосипедисти и пешеходци. Зави наляво по Бийч Роуд, после отново наляво към едно малко полуостровче, наречено Бей Пойнт.
— А сега накъде?
— Ето там, към носа със сивия чакъл.
Когато колата заслиза по извития път, Тайсън погледна вилата с бели украси. Тревата бе висока и покафеняла; над малката входна врата висяха разцъфналите розови цветове на мимозата. Навсякъде, където си бяха намерили празно местенце, бяха избуели бурени, а в единия край на двора хвърляха сенките си неокастрено кедрово дърво и смърч. Беше много красиво наистина.
— Тук има ли електрическо осветление?
— Не се занасяй, Тайсън.
Той спря колата насред алеята и изключи мотора. Последва тишина, докато разглеждаха мястото, все още без да слизат от колата.
— Искаш да кажеш, че това тук струва девет хиляди долара за едно лято? — попита Тайсън.
Марси се сопна:
— Радвай се, че имахме късмет да го уредим за толкова. Нищо друго не бе останало по целия Ист Енд. — И след малко добави: — Необикновено е, при това е и на залива.