Дейвид отвори задната врата.
— Ще отида да поразгледам.
Той се измъкна от колата и изчезна зад гаража. Марси и Бен седяха в пълно мълчание. Моторът изтрака, а отнякъде запя щурче. Тайсън се обади:
— Права си. Тая вила не е много далече от оная, която бяхме наели преди две години.
— Преди осем години.
— Така ли? Как лети времето!
Той погледна къщата и дърветата и си спомни за онова лято. Всеки петък след работа вземаше влака от Пен Стейшън до Бриджхемптън и започваше едно тричасово пътуване, което не ставаше много по-приятно от факта, че убиваше времето си във вагон-ресторанта. Марси и Дейвид го чакаха на гарата. Обикновено вечеряха в една кръчма в Бриджхемптън, чието име не му идваше наум в момента. В понеделник сутрин, по изгрев, той се качваше на един скапан автобус заедно с много други мъже и жени, които като него се връщаха на предните линии, за да започнат новата работна седмица. Марси тогава си търсеше нова работа и прекара цялото лято в Саг Харбър с Дейвид.
— Къде се отнесе? — прекъсна мислите му Марси. Той я погледна.
— В онова лято. Тя кимна.
— Ти прекара тук почти целия август.
— Да, така беше. В „Перегрин“ нещата вървяха мудно. В оная година, струва ми се, никой не произвеждаше изтребители или военни хеликоптери. Сега всичко е различно.
— За нещастие, да.
— А ти? Никой ли не се нуждае от бърза реклама това лято?
— Казах ти, взех такава отпуска, че да мога да се върна на работа когато си поискам. Том се съгласи да ми я уреди по тоя начин. Бе много внимателен и прояви разбиране.
— Добрият стар Том.
Те помълчаха известно време, после Тайсън отвори вратата си.
— Е, хайде да видим каква къща на ужасите си наела това лято.
Тръгнаха през ливадата, обрасла в бурени, и Марси извади ключа. Влязоха направо в боядисана в бяло всекидневна, мебелирана според Тайсън доста луксозно за стандартите на къщите, давани под наем в Ист Енд: хром, стъкло, моделирана пластмаса и бежова кожа.
В другия край на всекидневната имаше пълзяща стъклена врата, от която се излизаше на дървена веранда. Марси отиде до вратата, отвори едното й крило и пое дълбоко въздух.
— Усещаш ли дъха на морето?
Тайсън отвори другото крило и излезе на верандата, покрита с червени дървени дъски. Марси го последва. Той се огледа наоколо. По края дворът завършваше със заплетени храсталаци от шипки и купчини камъни. Отвъд двора бе водното пространство, наречено Саг Харбър Коуб. Дейвид се катереше по камъните.
— Дано наоколо да се намерят и други хлапаци на неговата възраст, за да има с кого да се забавлява — каза Тайсън.
Марси се надвеси над парапета на верандата.
— Надявам се тук да намери това, от което се нуждае. — Тя се вгледа в един лъскав катамаран с жълти платна, плаващ на запад към пролива. — Платноходка в задния ти двор. Не е ли удивително, Бен?
— Да… но ще ти липсва Голямата ябълка. Може дори и Гардън Сити да ти липсва.
— Ще ми липсва Ню Йорк, но не и Гардън Сити. През последните седмици просто вече не се издържаше.
— Въпрос на психика. — Тайсън я изгледа с крайчеца на окото си. Вятърът вееше косите й, а слънцето огряваше лицето й. Бе притворила очи и изглеждаше с десет години по-млада от вчера.
Тайсън отиде в другия край на верандата и надникна в още една стъклена врата там.
— Кухнята изглежда доста прилична. Но… о, мили боже,… не виждам да има миялна машина. Няма и контейнер за боклука, нито пък микровълнова печка. Марси, да не сме сбъркали вилата?
— Не ставай нахален, Бен. Както и да е, снабдила съм се с листите с менюто на четиринайсет ресторанта, които осигуряват доставки по домовете.
— Умното ми момиче. Винаги ще изобрети нещо, когато сме на път да умрем от глад. Е, за Бога, та нали и ти трябва да се насладиш на почивката си.
— Това не е почивка, Бен. Ние просто се крием тук — отговори тя хладно.
Тайсън замълча.
Марси надникна през оградата в отвъдния двор. Двама младежи на около двайсет години се излежаваха на слънцето в шезлонги. И двамата бяха с жълти бански, които си подхождаха по цвят.
Тайсън проследи погледа й.
— Сигурно са педерасти.
Марси погледна отново морето и не отговори.
— Ами, да сваляме чантите и да разопаковаме багажа — предложи той.
Тайсън седеше на задната веранда в един дървен люлеещ се стол с чаша скоч в едната ръка и с пура в другата. Бе с протъркани дънки, сандали и тениска без ръкави, на която бе изрисувана прословутата емблема на Саг Харбър — кит. На една малка сгъваема кръгла масичка бяха разхвърляни остатъците от малко импровизирано барбекю. Отвъд заливчето, зад кедровите дървета слънцето залязваше и лодки със запалени вече светлинки се прибираха към пристана.