Тайсън погледна нагоре и видя, че единственият вентилатор над главите им започна бавно да спира. През ботушите си усещаше топлината от пламъците на долния етаж. Шумът от куршумите проникваше през дебелата стена и познатата пареща очите миризма на горящи човешки тела се носеше навсякъде. Навън все още валеше и някакъв далечен гръм разцепи сивото мокро небе откъм Уей. В душата си Бенджамин Тайсън почувства тежест, каквато никога досега не бе изпитвал. Усети, че бе стиснал силно сестра Тереза и отново чу тихия й плач. — Господи — проговори той, — господи, мислех, че ги познавам. — А някакъв глас дълбоко в душата му отговори: „Ти ги познаваше. Винаги си ги познавал. Знаеше какво ще направят те един ден“.
— Не! — Тайсън изпусна кибритената клечка и погледна изгорените си пръсти.
— Какво не?
Той се вторачи в Марси, която се бе надвесила над него. Тя го попита:
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— О, не, благодаря.
— Изглеждаш така, сякаш едно питие ще ти дойде добре.
— Аз винаги изглеждам така. — Той отново се обърна към огъня и помълча няколко секунди, после каза: — По-късно през оная нощ в бункера той изглеждаше съвсем нормален.
— Кой?
— Тони Скорело. Е, не съвсем нормален. Мисля, че никой от нас не изглеждаше нормален, нито пък се държеше нормално седмици наред… но Скорело си вареше кафе. Ръцете му бяха бинтовани. Предполагам, че се бе изгорил. А по-късно игра карти. Наблюдавах го на светлината на свещта.
Марси го гледаше в недоумение. Тайсън помълча, после продължи:
— Знаеш ли, току-що ми дойде наум, че може отново да го видя. Може всички да ги видя отново.
Тя коленичи до него и хвана ръката му.
— Бен… моля те… — прошепна загрижено, — моля те, ела на себе си.
На следващата сутрин Бен Тайсън седеше на кръглата масичка на задната веранда и сърбаше чаша топло кафе. Масата бе мокра и той внимаваше да не намокри ръкавите на костюма си.
Утринта бе хладна и виждаше дъха си. Погледна към залива и забеляза лека мъгла над водата. Над моста Норт Хейвън се бе надвесило червено слънце, отчасти замъглено от един облак, а няколко чайки прелитаха през неподвижния въздух и издаваха онези внезапни крясъци, типични за ранните утрини.
През стъклената врата на кухнята излезе Марси, облечена в къса червена рокля.
— Станал си рано — каза тя с дрезгав глас. — Сигурно подът във всекидневната не ти е бил много удобен.
— Трябваше да ме събудиш.
— Само дето не те изритах.
Той отново се загледа към водата. Един открит китоловен кораб маневрираше между обвитите в мъгла шамандури. Приливът бе отминал и Тайсън видя някакъв моряк на носа да опипва дъното с рибарски прът.
— Не знаех, че ще тръгваш толкова рано. Смятах, че ще останеш с мен и Дейвид поне няколко дни — погледна го Марси.
Той сви рамене.
Тя крачеше боса по мократа веранда. Тайсън се вгледа в краката й и в тънкото кимоно, изпънато на гърба и ханша й.
Марси се обърна и го изгледа мълчаливо.
— Какво те притеснява тази сутрин? Твоята известност или моята?
— Твоята — отговори той, без изобщо да се замисля.
— О, Господи, още ли мислиш за това?
— Ами да, нищо не се е променило.
— Защо не можеш да си избиеш тия мисли от главата?
— Не знам защо. — Той се вторачи в чашата си с кафе, после каза по-спокойно: — Мислех, че ревността и чувството за собственост са ми чужди. Но сега, когато целият интимен живот на жена ми е обществено достояние на цяла Америка, се чувствам като глупак. Сигурно не съм нормален.
Тя го прекъсна:
— Ах, тия мъже! Господи, та ти самият си се мъкнел по колко… — тя си пое дълбоко дъх. — Хайде стига. Забрави. Няма да наливам масло в огъня.
Тайсън кимна.
— Ще се опитам.
Но той смяташе, че Марси отново бе престанала да обръща внимание на снимката и на историите около нея. Тайсън бе установил, че снимката бе изнесена в куп списания, без черна лепенка на онова място. А и още нещо, появиха се и няколко други статии за Марси Клуър. Те не бяха толкова сензационни като онази в „Америкън Инвестигейтър“ и претендираха, че са сериозни изследвания на живота и възгледите на една млада радикалка, която се е превърнала в провинциална съпруга и жена, издигаща се в кариерата си. И въпреки това, според Тайсън, тези статии не бяха нищо повече от умело прикрити подигравки. При това преди седмица Слоун му показа един плакат със снимката от „Лайф“, който някой му бе купил от едно от ония малки магазинчета в тяхното предградие. Надписът на плаката гласеше: ЩАСТЛИВИ ГОДИНИ.
Слоун му бе казал:
— Хората на осемдесетте често се шокират от онова, което са правели хората на шейсетте, въпреки че това много често са едни и същи хора.