— Има резон.
Майор Харпър продължи:
— От мен се изисква да ви разясня вашите права според член 31 от Наказателния кодекс на военното правосъдие. Имате право да не говорите и да си вземете адвокат. Длъжна съм също и да ви информирам, че в случая става дума за евентуално обвинение в… убийство.
Тайсън не отговори. Тя продължи:
— Имате право и да задавате въпроси към свидетелите, но сега-засега нямаме такива. Както вече ви казах, първо се обаждам на вас. Вижте, като офицер вие добре знаете правата си. Това, което искам да знам, е дали желаете да се срещнем.
Тайсън помисли, преди да отговори. Жената бе необикновено откровена, защото си призна, че не е предприемала нищо друго, преди да му се обади. Обикновената процедура при едно следствие в армията, припомни си той, бе да се внуши на заподозрения, че вече са налице куп свидетели против него, че има купища подписани признания и цели планини с неоспорими доказателства.
Изведнъж помисли, че има искрица надежда всичко това да се отмени на този етап. До голяма степен нещата зависеха от него и от тази непозната жена, и той го знаеше. Разбира се, съществуваха и други фактори, но заключението на предварителния офицер следовател, че не е необходимо да се завежда дело по случая, можеше да сложи край на всичко това. Тайсън се съгласи:
— Добре. Нека се срещнем.
— Искате ли дойдете във Вашингтон?
— Не особено.
— Тогава аз ще дойда в Ню Йорк. Какво ще кажете за утре?
Тайсън помисли малко и отговори:
— Добре.
— В колко ще ви бъде удобно?
— За кое място говорим, майоре?
— Ами, има няколко възможности… на летището, във форт Хамилтън…
— Не, не.
— В службата ви?
— Не мисля, че ще бъде много подходящо, освен ако не дойдете в цивилни дрехи.
— Ами, бих могла да го направя, но… не може ли да се срещнем у вас?
Той й отговори:
— Вземете експреса в девет сутринта. Което и да е такси от Лонг Айлънд може да ви докара без проблем до моя адрес. Ще бъдете тук преди единайсет.
— Добре, около единайсет у вас. И след като ще се срещаме, предполагам, се отказвате от правото си да мълчите.
— Не бих ви разкарвал да дойдете чак до Ню Йорк, за да ви кажа, че отказвам да говоря.
— Чудесно… защото съществува възможност ние да… Нямам предвид да храним фалшиви надежди, но ако просто обсъдим това, можем да помислим какво би могло да се направи. Всичко може да свърши, след като разговарям с вас и с други членове от вашия взвод, с които успеем да се свържем.
— Добре.
— Мога ли да ви запитам дали ще заведете гражданско дело срещу автора на книгата? Можете да не ми отговаряте.
— Мисля по въпроса.
— На разговора ни ще присъства ли адвокат?
— Мисля и по тоя въпрос.
— Това си е ваше право, естествено. Но като офицер и високообразован мъж сигурно няма да се нуждаете от такъв. Можете да подсигурите адвокат, който да ви е под ръка на телефона, но иначе не е необходимо да вдигате много пара. Ако ще присъства вашият адвокат, аз от своя страна ще трябва да дойда със стенограф, освен това…
— Освен това на мен ще ми е необходим касетофон и преди да се усетите, пред нас ще се изправят телевизионни камери и къщата ми ще се напълни с маса хора. Добре, без адвокат.
— Не искам да ви разубеждавам. Според Наказателния кодекс вие имате пълното право да…
— Знам добре Наказателния кодекс. Изкарах един опреснителен курс в библиотеката.
— Чудесно.
— Може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— След като аз съм лейтенант, а вие — майор, защо само мен ме викат в армията? Сега пък вие можете да не ми отговаряте. Ваше право като следовател е да не се издавате.
Последва кратко мълчание, след това майор Харпър каза:
— Вие чувствате ли се като офицер от армията на Съединените щати?
— Ни най-малко.
— Тогава ще оставим настрана разликата в званията и аз ще се съобразявам с личните ви чувства. Иначе може да се объркате.
— Това ме обърка първия път, когато ме повикаха на активна военна служба. Сега ми е все едно.
Майор Харпър мълчеше.
— Надявам се, че повиквателната ми е за кратко време — каза Тайсън.
— Аз също.
— Наистина ли? — Внезапно той попита: Пиете ли кафе? Не обичам да правя цяла каничка, ако ще пия само аз.
— Нямам нищо против кафето.
— До утре! Честит Четвърти юли! — Тайсън затвори телефона.
Облегна се назад и задиша дълбоко. Мислеше си за безплътния глас, с който току-що бе разговарял, опитвайки се да си представи лицето зад него. Гласът бе приятен, мек, почти мелодичен, с лек акцент от Средния запад. Отново помисли, че жената бе много откровена. Чак изненадващо откровена. И не защото бе особено внимателна. Това бе просто нейният стил на разпитване и за него би било добре да го запомни.