Керън Харпър извади малко картонено листче от куфарчето си:
— Нека първо да започнем с формалностите. Да изясним правата ви и всичко останало. Длъжна съм да повторя това сега, когато сме лице в лице, макар че вече ви го казах по телефона. Нали знаете?
— Сметана?
— Да, ако обичате.
— Захар?
— Да… Бих искала да ви прочета правата ви. — Тя погледна листчето.
— Слушам. — Той сипа сметана и захар в чашата й.
— Добре… имате право да мълчите…
— Извинете. Една или две бучки?
— Само една, моля. Имате право да задавате въпроси на свидетелите. Имате право да бъдете защитаван от военен адвокат. — Тя продължаваше да чете от листчето, докато Тайсън постави чашата с кафе пред нея.
Той реши да седне на бюрото си, после се отказа от това свое намерение. Седна в креслото срещу нея, от другата страна на масичката и остави чашата си. Загледа се в нея, докато тя четеше краткия списък с правата му. Поне десетина пъти бе чел тоя списък на заподозрени лица и всеки път наново изпитваше онова неудобство, онова напрежение, което се появяваше между него и войника, седящ насреща му.
Керън Харпър вдигна очи от листа.
— Ясни ли са би правата според Наказателния кодекс на военното правосъдие?
— Да, госпожо.
— Желаете ли да си вземете военен адвокат?
— Не, госпожо.
— Желаете ли на разговора ни да присъства вашият собствен адвокат?
— Той сега играе голф.
Тя го погледна въпросително.
— Както ви казах и по телефона, не желая. Тя кимна небрежно:
— Длъжна съм да ви информирам за съдебните обвинения, предявени към вас. Засега не съществуват такива. Но очевидно това, което имаме предвид, е обвинение в убийство.
Тайсън не каза нищо. Тя продължи:
— Както ви казах, засега няма свидетели, но ако се появят, имате право да им задавате въпроси, в случай че се заведе съдебно дело. На този етап имате право да посочите свидетели, които биха свидетелствали във ваша полза или поне биха смекчили обвиненията срещу вас със своите показания. Имате ли предвид такива свидетели?
— Не, госпожо.
— Имате право и да направите някакво изявление, ако желаете. Желаете ли?
— Не, госпожо.
Последва дълго мълчание, после Тайсън каза:
— Готов съм да отговарям на вашите въпроси. Започвайте.
Тя погледна записките си.
— Добре… Чели ли сте книгата „Уей: смъртта на един град“?
— Да, госпожо.
— Оставете това обръщение. Вие ли сте лейтенант Бенджамин Тайсън, за когото се споменава в книгата?
— Така изглежда.
— Вие ли сте командвал взвода, за който пише в глава шеста на горепосочената книга?
— Да, аз.
— Там имаше ли и други командири с по-висок чин от вашия?
— Не. Действах отделно от моята рота и батальон.
— Имахте ли радиовръзка с по-горестоящото командване?
— Отчасти. Батериите на радиотелефона бяха изтощени. Голям проблем беше да ни снабдяват редовно с батерии.
Тя кимна, после му зададе още няколко въпроса. Тайсън знаеше, че тя просто го предразполага да отговаря на въпросите й, като на този етап избягва всякакви намеци, навеждащи на мисълта за парливата тема на разговора — масовото убийство. Бива си я, помисли. Той самият бе вършил това преди и сега си спомняше миналото.
Тайсън реши да прекъсне потока й от въпроси. Стана и доля кафе и в двете чаши.
— Хайде да си починем.
Тя се усмихна, сякаш идеята бе добре дошла, но на Тайсън му бе ясно, че съвсем няма това предвид.
— Една цигара? — предложи й той.
— Не, благодаря.
— Имате ли нещо против да си запаля?
— Не, съвсем не.
Тайсън се облегна на ръба на бюрото и запуши цигарата си. Погледна майор Керън Харпър. „Сигурно е малко притеснена, въпреки спокойната й външност“, помисли си той. Тя бе хванала една осемдесет-килограмова риба на въдицата си, а той можеше да пререже кордата когато си пожелае.
Тя започна лек разговор, който сякаш нямаше връзка с интервюто, но Тайсън знаеше, че има:
— Намерих нещо много интересно в досието ви — оная забележка, която сте написали върху въпросника. Спомняте ли си за нея?
Той помълча за момент.
— О… оная ли… Сигурно са ми били потънали гемиите в оня ден.