— Така предположих и аз. Много разобличителна забележка за един офицер, при това върху нещо, което остава завинаги в досието ви.
— Тогава не бях офицер.
— Но сте били преди това. Вие и сега сте. Винаги сте бил такъв от момента, в който сте се заклели след излизането ви от колежа.
— Щяха ли с нещо да се променят нещата, ако бях зачеркнал онази кутийка, с което да искам да ме отпишат от списъците на запасните офицери?
— Не знам. Това не е към моя отдел. Беше ми любопитно да разбера какво ви е накарало да я напишете.
— Имате ли някакви спомени от войната? От превземането на Сайгон? Изглеждате ми доста млада.
— По времето на офанзивата около Тет през 1968 — а съм била на около петнайсет години.
— Петнайсет? Господи! Как ми се иска и аз да съм бил на петнайсет тогава. Между другото, Тет означава време, а не място. Знаехте ли това преди?
— Разбира се. Както и да е, когато Сайгон бе превзет през 1975 — а, бях на двайсет и две. Спомням си, тогава ми се струваше, че войната продължава откакто се помня. Радвах се, че свършва.
Жена ми също. Тя вдигна тост в чест на Националния освободителен фронт.
— Мисля, че една от причините, поради която са ме избрали да водя това следствие е, че не съм обвързана по никакъв начин с въпросните събития.
— Твърде вероятно.
Тайсън помисли, че тя проявява някаква откровеност, зад която се крие известна лукавост. Или пък, допусна той, наистина бе естествена и наивна. Осъзна, че бе започнал да я изучава по-подробно. Това не се дължеше нито на цвета, нито на кройката на униформата й, а на нейното лице, на косата, на гласа й и на нейните движения. Устата й, забеляза той, бе изразителна и предполагаше силна чувственост при други обстоятелства. Той попита:
— А какви са другите причини, поради които са ви избрали? Искам да кажа, защо именно вас?
Тя сви рамене.
— Сигурно опитът ви при разследване на убийства?
— Никога досега не съм разследвала убийство.
— И аз никога досега не съм бил заподозрян в убийство. Колко е малък светът.
Тя взе бутилката с ликьор от малката масичка.
— Нямате нищо против да си налея, нали? — Сипа си малко в кафето. — Както и да е, във връзка с онова, което сте написали във въпросника, се чудех дали не възнамерявате да се противопоставите на призоваването ви обратно на активна военна служба.
— Вижте, майоре, след като правителството веднъж реши да те довърши, нищо не може да те спаси. Освен ако си с неограничени възможности.
Тя се наведе към него през масичката.
— Не трябва да смятате, че са ви вдигнали мерника. Ако мислите, че заповедта е неоснователна, предлагам ви да намерите необходимите средства — финансови и всякакви там други — и да се борите против нея. Това ще бъде първата стъпка към вашата защита според главнокомандващите в армията.
Тайсън не отговори.
Седяха и мълчаха известно време, после той се изправи и се доближи до библиотеката, отвори едно чекмедже и извади оттам някаква дървена кутия. Изсипа съдържанието й върху масичката.
И двамата се вторачиха в купчината медали и почетни ленти, сред които бяха „Пурпурното сърце“, значката „Отличник в пехотата“, медалът „Отличник-десантчик“ и виетнамският „Кръст за храброст“. Тайсън повдигна кръста за храброст за жълто-оранжевата му лента и го разклати.
— Това е виетнамско отличие. Дадоха ми го на една церемония, на която се раздаваха почести сред развалините на цитаделата при Уей в един безумно горещ следобед след превземането на града. Няма никога да забравя дребния виетнамски полковник, който раздаваше медалите. Беше зле обгорял, миришеше на риба, на синтетично японско уиски, на пот и воняща плът. Когато ме прегърна и ме целуна, ми идваше да повърна. — Тайсън гледаше медала. — Но беше невероятен боец. Сигурен съм, че не е останал жив в тая война. И правителството му я загуби. Така че, ето ме тук — държа безполезен медал, даден ми от покойно правителство. — Той го пусна на масата. — Трябва ли ми сега за нещо?
Тя кимна.
— Разбира се. Военният съд — ако има такъв — ще го вземе предвид. Пазите ли и документите, с които са ви го връчили?
— Като че ли съм ги забутал някъде. Но си спомням, че съм отличен заради храбростта ми, проявена… по време на акцията, проведена на 15 февруари 1968 година в и около селото Ан Нин Ха. Документът е на развален английски и езикът е доста елементарен, но на армията ще й бъде малко трудно да ме съди за убийства, станали по време на една операция, за която съм бил награден. А вие как смятате?
— Опитайте се да намерите документа.
— В досието ми нямаше ли копие от него?
— Не, нямаше, а и не смятам, че сегашното правителство на Сайгон, вече град Хо Ши Мин, би ви помогнало.