— Щяха да ме наградят и със Сребърна звезда заради същата операция. Обикновено виетнамците оповестяваха своя списък с имената на американците, които са определени да бъдат отличени от тях, и приравняваха своите медали със съответните американски отличия за храброст. Точно така ми бе връчен и виетнамският кръст. Но така и не получих Сребърната звезда.
— Защо?
Той сви рамене.
— Видях лично предложението за награда на моя ротен командир Браудър, вече покойник. Но сигурно са я забутали някъде. Нещо обичайно за ония времена.
— Може би са решили, че не я заслужавате.
— Може би, но не ми се вярва.
— Капитан Браудър, предполагам, е направил предложението въз основа на устните доклади на вашите подчинени. Браудър, както казахте, не е бил в болницата.
— Точно така. Такава бе обикновената практика по принцип.
— Кой от вашите подчинени ви предложи за наградата?
— Кели, моят радист. Още някой трябваше да подкрепи доклада му за проявената от мен храброст, но не си спомням кой. От взвода ми не оцеляха много момчета. Открихте ли някой от тях?
— Да.
— Колко? Кои?
— Ще изпратя до вас или до адвоката ви списък с имената и адресите… ако е необходимо. Може да не ви се наложи да си губите времето и да си създавате главоболия. А пък и на мен също. Може просто да се откажем от това. — Тя придърпа тефтерчето към себе си. — Ще си отбележа да направя проверка за „Сребърната звезда“.
— Ще ми направите голяма услуга, майоре.
— Искам още веднъж да ви припомня, че аз не работя за обвинението. Тук съм, за да събера някои факти.
— Да. Спомням си.
Тя гледаше лентите и медалите, разхвърляни върху масичката. Тайсън изучаваше лицето й. Изглеждаше впечатлена, дори малко тъжна. Но това, разбира се, е поза, мислеше си той. Той играе своята роля, а тя — нейната. Като спомени за умрелите, извикани за момент в съзнанието сред почтителна тишина. Естествено, мислеше си той, и тя, и армията, ще се отнесат доста скептично към какъвто и да е медал, за който той е бил предложен или в действителност е получил на 15 февруари 1968 година. Но да сподели на глас това, което мислеше, би било почти равно на светотатство.
— Четох почетните грамоти за двете „Пурпурни сърца“. Виждам…, надявам се, това няма да ви разстрои — Виждам белега на дясното ви ухо — каза тя.
Тайсън не наруши последвалата тишина известно време.
— Да, раниха ме при едно село на име Пху Лай на първия ден от офанзивата Тет. В онзи ден загубих почти половината от хората от моя взвод. Проклетият куршум бе адресиран до мен, но… на рамото ми седеше един ангел… и бутна главата ми два сантиметра наляво.
Тя кимна с глава. Той продължи:
— После, както вероятно вече сте научили, бях ранен от шрапнел в дясното коляно. Това бе на 29 февруари. 1968 — а беше високосна. Битката при Уей бе официално обявена за приключила на 26 февруари, но някой забравил да каже на жълтите за това.
Тя отново кимна с глава. Тайсън реши да престане с покъртителните си разкази. Неочаквано се усмихна.
— Искате ли да видите белега на коляното ми? Тя също му се усмихна.
— Не точно сега. — А след малко добави: — Очевидно линията на живота ви е много дълга.
— Всичко бе като магия.
Тайсън задържа усмивката си, но спомените му се върнаха към онзи последен ден на февруари през въпросната високосна година. Шрапнелът се пръсна от лявата му страна и той се просна на земята. Когато погледна надолу към краката си, чудейки се какво ли ще види там, видя, че дрехите му са потънали в кръв. Разкъса плата и пред него се разлюля едно голямо парче месо — сланина, плът, сухожилия — всичко се бе обърнало навън и отдолу се подаваше капачката на коляното му. Спомняше си, че гледаше оголената кост без да вярва на очите си. Никога през живота си не бе виждал подобно нещо. И ако преди това у него се прокрадваха някакви съмнения относно неговата тленност, в онзи момент — вперил очи в материята, от която бе сътворен, всички те се разсеяха.
Тайсън отново седна.
— Искате ли да продължим?
Керън Харпър се наведе напред. Тя му зададе още няколко по-общи въпроса, после, без изобщо да промени тона или изражението си, попита:
— Можете ли да ми опишете събитията през онзи ден — 15 февруари 1968 година, така както сте ги видели вие?
Тайсън се вгледа в очите й.
— Ще ви опиша в общи линии случилото се, но не желая да се впускам в подробности.
Тя отмести химикала и тефтерчето си.
— Както виждате, почти нищо не си записвам, а и при това сега изобщо не става въпрос за клетвени показания.
— А мога ли да получа и вашата честна дума на офицер, че нямате никакви записващи устройства?