Тя се облегна назад и кръстоса крака.
— Да, честна дума.
Тайсън замълча за момент, докато събере мислите си и започна:
— Бяхме се окопали в едно защитено местенце сред малка горичка, на около пет километра западно от Уей. Предишната нощ се бяхме натъкнали на една минохвъргачка и огън от стрелкови оръжия и двама от нашите бяха ранени. Валеше и беше доста студено. През февруари в северните провинции става студено. И така, ние напуснахме онова място и се насочихме към Уей, както ни бяха заповядали по радиостанцията.
По радиостанцията се чу някакъв шум, после се появи някакво пращене, последвано от гласа на капитан Браудър:
— Мустанг — 16, тук Мустанг — 6. Чувате ли ме? Край.
Тайсън грабна слушалката от Даниел Кели, неговия радист, и натисна копчето.
— Мустанг — 6, тук 16. Чувам те слабо, но е ясно. А ти как ме чуваш?
— По същия начин. Заповед от „Голямата шестица“. Продължавайте в посока на Сиера Еко към хотел „Юниформ Еко“.
Тайсън отговори в микрофона:
— Много общо. Нещо по-конкретно?
— Нищо. Действай по своя собствена преценка. Не влизайте днес в града. Довечера и ние ще наминем натам и тогава заедно ще се доближим към западната стена.
— Прието…Не е ли по-добре да се свържем сега? От хората ми е останала едва една девета част, а по всичко наоколо личи, че жълтите са навсякъде, по дяволите. А и са много повече. Снощи преди залез слънце видях следите им. Според мен са петстотин и дори повече. Отиват към града.
— Прието, Мустанг — 16. Заповедта си е заповед. Редиците навсякъде са станали много рехави. Ей, ще се поозорим малко, нали?
Тайсън погледна към Кели, който бе хванал антената на радиостанцията и я галеше. Това бе неговият начин да намекне, че ония отгоре пак си правеха гаргара. Тайсън си пое дълбоко дъх и се обади:
— Трябва да отида да видя какво става с двамата ми ранени.
— Ясно — Браудър се колебаеше, — движете се по откритите оризови полета. Избягвайте шубрака и селата.
Тайсън не смяташе, че това бе свързано с принципа „претърсвай и унищожавай“, или пък с другия — „измъчвай и пречуквай“. Звучеше му по-скоро като „избягвай опасността и се измъквай“. Чудеше се дали Агенцията за военна сигурност или някои от другите шефове ги чуваха. Тайсън предупреди:
— Внимавай за големия брат с големите уши.
— Майната им — отсече Браудър, на който очевидно също му бе пламнала главата. — Нещо друго?
— Имам нужда от подкрепа. Освен това нямам карта за района отвъд Нин Ха.
— Ще ви пратя подкрепа по въздуха. Ще се погрижа и за картата. Още нещо?
Тайсън си помисли да докладва, че краката на всички са се възпалили от влагата, че дрехите им са на парцали, че обувките им бяха целите изпокъсани и че всички повръщаха от водата, подложена предварително на обработка с халоген. Но Браудър знаеше това. Затова каза само:
— Няма нищо друго. Край.
— Прието. Продължавай все така. Справяш се чудесно. Край.
Тайсън подаде слушалката на Кели.
— Хайде да действаме. Ред за поход: Първо отделение — отпред, след него — група В, после трето отделение, група А, а най-отзад — Второ…
Мощният глас на Кели се разнесе наоколо:
— Приготви се! Тръгваме! По-бързо! Движение! Първо отделение — най-отпред!
Тайсън излезе от окопа и отиде да огледа терена около някакъв отводнителен канал малко по-надолу. Кели тръгна след него, придружен от старши офицер 4 — ти клас Стивън Бранд — Взводния фелдшер, който остави медицинската си чанта насред калта.
Тайсън гледаше как хората му се появяваха на групички от горичката с върбите и се доближаваха покрай канала към него. Първо стрелково отделение наброяваше всичко на всичко пет човека от общо десет първоначално, всички — редници 1 — ви клас. Всяко отделение обичайно се ръководеше от сержант, но сега първо бе под командването на Боб Муди — едно деветнайсетгодишно черно хлапе, избрано от Тайсън само защото бе изкарало тук един месец повече от останалите четирима. Освен това той бе единственият, който имаше желание да поеме командването. Зад първо отделение следваше група В — едната от двете картечни групи, състояща се от картечар, помощник-картечар и носач на боеприпаси.
Следваше трето стрелково отделение: три момчета, командвани от старши редник Лари Кейн. Най-отзад бе картечна група А и взводният командир на двете картечни групи — Пол Садовски, двайсетгодишен младеж, от пет дни сержант.
Дори когато взводът губеше част от състава си, Тайсън поддържаше броя на членовете на картечното си отделение на необходимото ниво, като добавяше нови картечари към двете групи. Общоизвестен факт е, че смъртността сред картечарите по време на бой е по-голяма отколкото сред офицерите и радистите. И Тайсън бе убеден, че е така. При Пху Лай всички до един от първоначалния състав на четвърто отделение бяха или убити, или ранени. Хората не искаха да ги включват в картечните отделения и с основание, но в същото време се чувстваха необяснимо горди, когато това се случваше. Защото само най-добрите, най-умните и най-силните имаха честта да получат тая извънредно трудна и смъртоносна задача. Картечниците трябваше да се насочват и зареждат, а когато картечарят е повален, мястото му се заема от някой друг, така както някога в кавалерията някой винаги е поемал знамето, ако знаменосецът падне в боя.