Керън Харпър не отговори веднага, а след пауза каза малко хладно.
— Току-що се завърнах от Япония и Филипините, където прекарах цял месец, при това по-голямата част от него, в провинцията. През последните четири години обиколих почти целия свят. Изобщо не съм етноцентрична, но ще имам предвид вашата забележка. — Сетне добави: — И все пак, болниците, и особено болниците във военни зони, се обозначават доста ясно. Както и да е, продължавайте.
Тайсън я погледна, очите им се срещнаха и те задържаха погледите си един върху друг.
— Имате ли нужда от още една почивка? — попита тя, а в тона й се четеше сарказъм.
Тайсън стана и се доближи до прозореца. Времето бе меко и сиво, навън бе влажно и хладно, което бе почти добре дошло след яркото слънце и горещините напоследък. Миришеше му на дъжд. Керън Харпър добре напредваше по плана си. Той съзнаваше, че в тоя момент трябва да приключи интервюто, но неговото его сякаш не му позволяваше. Подобно на баща си, който бе комарджия, и той вярваше, че не можеш да спечелиш наново изгубеното, ако не продължиш да играеш. Обърна се към нея.
— Нямам нужда от почивка. Тя кимна.
— Казахте, че сте стигнали до близката страна на площада.
Тайсън отново седна и отпи от кафето си.
— Да. Заехме прикритие около църквата. Кели, моят радист, който имаше силен глас, се провикна през площада и заповяда на виетнамски, ако в сградата има някой, да излезе. Никой не отговори. Пуснахме няколко пробни изстрела. Не последва ответен огън. Почакахме, Кели отново извика, после пак стреляхме. Никакъв ответен огън. Но ние знаехме, че те са там, вътре. Подушвахме ги. — Той погледна Керън Харпър, но тя не реагира на това, което току-що бе чула. — Усилихме огъня, опитвайки се да ги принудим да се предадат — продължи Тайсън. — Тъкмо бях започнал да се чудя дали вътре наистина има някой, когато всичко започна. Някой, вероятно някое изплашило се хлапе, започна да стреля. Сега вече знаехме. Вдигнахме огъня по-високо и разбихме прозорците. Врагът отвърна с много интензивна стрелба. Стреляха повечето с леки оръжия, но метнаха и няколко ракети и гранати. От покрива затрака картечница. Огънят продължи около пет минути, после аз реших да атакуваме сградата. Площадът не бе открит отвсякъде. Имаше дървета и декоративни градинки, няколко ниски стени, а също и фонтан с малък басейн около него. Започнахме да се изнасяме от укритията си, като продължавахме да стреляме и да правим маневри. Преди да стигнем входа, един от нашите бе убит, а двама — ранени. Това го пише в книгата…
— Да, но в книгата се казва, че основните вражески сили са се били изтеглили от сградата малко преди дори вие да стигнете там. Трите жертви са били повалени от някакъв изостанал снайперист на покрива. Позовавайки се на своите свидетели — двама членове на вашия взвод — авторът на книгата пише, че изобщо не сте започвали огън по сградата.
Че цивилни граждани са ви дали знак от болницата и са развели един бял чаршаф. Повярвали сте, че в сградата няма вражески войници, както очевидно е решил и самият медицински персонал. Виждайки сигнала им, вие веднага сте прекосили площада и тогава единственият снайперист на покрива открил огън по вас. Така че тук отново има разминаване между вашия разказ и това, което пише в книгата.
— Ами, аз ви казвам какво се случи така, както си го спомням. Вражеските сили не се бяха оттеглили. Срещнахме интензивен огън и му отвърнахме по същия начин.
— Добре. Между другото, болницата беше ли обозначена на вашата карта? Какъв е символът за болница? Не е ли едно квадратче, в което има кръстче с равна дължина на пресечените линии, като на Червения кръст? — Погледът й срещна неговия.
Той отговори бавно:
— Да, на картата ми имаше символ на болница… и това вие го знаете много добре, убеден съм в това… но обозначенията върху една стара карта в страна, където войната продължава вече трийсет години, някак си не са много достоверни. Опитайте се да отседнете в някой хотел, който виждате на някоя виетнамска карта, или пък да пресечете река по някой мост, който е срутен преди двайсет години.
— Това ми е ясно, но…
— Има и още нещо. Временно бях загубил ориентация и смятах, че се намираме на другия край на селото. Мислех, че сградата, обозначена като болница, е на север.
— Разбирам. — Тя като че ли се замисли за нещо, а след това бръкна в куфарчето си и извади някаква карта в найлонова обвивка.
Устата на Тайсън пресъхна.