— Навярно ще мога да дойда до Вашингтон — кимна той.
— Чудесно. Ще ви се обадя да ви кажа подробностите относно срещата ни. — Тя му подаде визитната си картичка. — Позвънете ми, ако междувременно си спомните още нещо или ако имате нужда от помощ, или пък ако просто искате да си поговорим.
— Така казвах и аз на заподозрените. Много е банално, майоре.
— Знам. Но доста хора наистина ми се обаждат. Той извади куртката й от гардероба и й помогна да се облече, после отвори вратата. Навън бе започнало да вали лек дъждец. Той взе един чадър от поставката в антрето и двамата тръгнаха заедно надолу по улицата.
— Благодаря за вашето сътрудничество. Чувствам, че започвам да разбирам някои неща около случая — рече тя.
— Тогава вие сте много по-досетлива от мен. — Той помисли и продължи: — Ако в действителност срещу мен се издигнат някакви обвинения… какви са условията сега в армията за… задържането ми?
— Естествено е да се вълнувате от това… Почти съм сигурна… между нас казано… че като офицер и имайки предвид всички особени обстоятелства около този случай, вие ще имате почти пълна свобода… Сигурна съм, че ще можете да живеете извън назначението си, в рамките на вашите задължения, ако изобщо имате някакви задължения. Може само да ви наложат едно единствено ограничение.
— Да не напускам страната.
— Точно така.
— А засега забранено ли ми е да напускам страната?
— Поне аз не знам за такова ограничение. Вие сте в служебен отпуск до момента, в който се явите във Форт Хамилтън. Имате ли някакви планове да излизате зад граница?
— Не. — След кратка пауза той добави: — И това можете да им го кажете.
— На кого?
— На всеки, който се чуди дали смятам да напускам страната, или се е загрижил, или пък се надява да го направя. Предполагам, сте чули за подобни надежди.
Тя кимна.
— Тая история върна толкова лоши спомени от онова време. Вижте, ако сте невинен, съвсем искрено се надявам, че Министерството на отбраната, цялата нация и всички останали, включително и средствата за масова информация, ще ви реабилитират напълно. Това е страна, която знае как да се извинява.
— А кой ще се извини на жена ми? Тя го погледна право в очите.
— Никой. Тази обида е нанесена и никой не може да оправи нещата. Нашата страна, освен всичко друго, се е побъркала на тема… на тема…
— Секс. — Той се усмихна. — Сега, като си помисля, вие сте прекалено честна, за да бъдете цивилен адвокат. — Той замълча и сетне добави: — Е… много мило от ваша страна, че си направихте труда да дойдете чак дотук. Знам, че всичко можеше да стане и по друг начин. Смятам, че тази неофициална среща бе най-доброто нещо.
— И аз мисля така.
Той се загледа в ситния дъждец наоколо.
— Бих ви предложил чадъра, но доколкото си спомням, военните нямат право да носят чадър.
— Глупав обичай… правило. Още по-глупаво е да се намокриш. Ще приема чадъра ви, ако, разбира се, не ви трябва за срещата по тенис.
Размениха си усмивки, докато той й подаваше чадъра.
— Ще ви го върна следващата седмица — добави тя. Тайсън погледна часовника си.
— Трябва да побързате. В края на улицата завийте надясно и след пет пресечки ще стигнете до гарата. Няма да ви козирувам за довиждане. Съседите навярно ни гледат.
Тя подаде ръка и той я стисна.
— Довиждане — тя се обърна и тръгна надолу по улицата.
Той застана под едно дърво и се загледа след нея.
Вниманието му отново бе привлечено от дъжда. Валеше ситно и тихо, а такъв дъжд винаги му напомняше за Виетнам: топъл дъжд, от който се издига пара, ниско над земята се носят облаци мъгла, а капките шумолят монотонно и тихо в листата на дърветата. Миризмата на мухъл, идваща от мократа пръст, го върна към джунглата.
„Виетнам, помисли си неочаквано той, е тук, в собствения ми квартал.“ Усети миризмата му сред влажната, гниеща растителност, чу го в капещия дъжд и го видя в мъглата наоколо. После тръгна бавно към къщата си под дъжда.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
Бенджамин Тайсън се разхождаше спокойно из Парка на Конституцията. Бе започнало да се смрачава, въздухът бе влажен и не духаше никакъв вятър, а той усещаше как потта се стича под бялата му риза надолу и лепне по поплиновите му панталони.
Наоколо имаше доста хора: някои пускаха хвърчила, други лежаха върху одеяла по земята, трети просто се разхождаха или слушаха музика. От лявата страна на Тайсън бе дорийският Партенон на мемориала на Линкълн, а от дясната — дългият шадраван, спускащ се право на изток към масивния обелиск на паметника на Джордж Вашингтон. Залязващото слънце хвърляше мека светлина над парка, над шадравана и над сградите наоколо. В северния край на парка, отвъд Булеварда на Конституцията, се виждаше една редица внушителни, грандиозни сгради, които Тайсън бе виждал на снимки, но не можеше да се сети какви са. Не познаваше много добре Вашингтон, но дори някой странник, идващ в града случайно, ще усети, че това е една величествена столица, място, в което е съсредоточена властта, един нов Рим.