Мястото не бе нищо повече от една черна резка в земята, абсолютен контраст на величествения бял мрамор и варовик, характерни за този монументален град. То се врязваше в един плавно издигащ се тревист хълм и историците се оплакваха, че е анти-героично и почти невидимо. И въпреки това се забелязваше много лесно, така както и двата паметника на президентите, които се издигаха в двата му края, защото то се намираше там, където се тълпяха всички хора.
Тайсън вървеше бавно и колкото повече се доближаваше, толкова повече паркът утихваше, сякаш бе защитена зона — място, където всеки знае, че не се пускат хвърчила, нито пък се слуша музика.
Атмосферата около черния мемориал наподобяваше тази около дом за покойници — тиха и мрачна. Паметникът бе една огромна надгробна плоча с изваяни върху нея букви.
Въпреки че и преди бе идвал във Вашингтон по работа, никога не бе посещавал това място. И все пак му се струваше, че го познава, след като толкова години го бе виждал в медиите. И въпреки това, докато се приближаваше, той установи, че нито една снимка не е в състояние да улови същността на този внушителен по размерите си каменен блок, нито един документален филм не може да предаде внушението на неговото тихо присъствие. За разлика от други свети места в памет на мъртвите, това тук бе паметник, до който хората могат да се докоснат и чието присъствие може да се усети съвсем осезателно. Хората прокарваха пръсти по издълбаните имена, четяха ги, сочеха ги, записваха ги върху всякакви листчета, които им се намираха под ръка.
Тайсън се спря на около три метра от черната гранитна стена. На стръмната полянка отвъд и около стената стояха на пост шестима човека. Изглеждаха така, сякаш бяха неизменна част от гледката: войници, замръзнали във времето при върховете на черните ръбове, застанали рисковано близко до пропастта. Стори му се, че са млади момчета, но то бе поради факта, че той винаги свързваше почетния караул с млади момчета. Когато се вгледа по-внимателно във фигурите, видя, че това бяха мъже почти на средна възраст, т.е. почти колкото него.
Доближи до стената и застана на павираната алея пред нея. Наоколо се виждаха други мъже, които бяха облекли едни или други части от военни униформи. Един инвалид седеше в инвалидна количка, двама мъже се движеха с бастуни. Имаше и такива, които бяха облечени хубаво и по нищо не личеше да са ранявани някога, но необяснимо защо техният вид по някакъв начин издаваше, че те също са ветерани. В тези лица Тайсън видя нещо, което не бе виждал вече почти цели двайсет години — онзи вторачен поглед, сякаш си се загледал в отвъдното. Чувстваше се така, сякаш се намира сред духове и можеше да се закълне, че миришат на джунглата и бяха опръскани с азиатска кал. Неочаквано го обзе неописуем страх, че може да срещне някое познато лице. Прииска му се да се обърне и моментално да си тръгне, преди черните протегнати ръце на стената да са го сграбчили в прегръдката си. Той си пое дълбоко дъх, обърна се и се оказа лице в лице с бронзовите статуи на тримата войници в униформи за действия в джунглата. И тримата сякаш бяха в някакво състояние на транс. Въпреки че това не бе впереният в отвъдното поглед, а някакъв странен безжизнен поглед, сякаш скулпторът съзнателно се бе опитал да извае три призрака.
Той отново се обърна към стената и се зачете в имената, изписани върху висок каменен блок близо до върха: Джеймс Б. Алигзандър, Робърт Д. Бец, Джак У. Клайн, Дейвид Дж. У. Уайлдър, Лорънс У. Гордън. Нямаше чинове, забеляза той, не бяха означени и военните части, нито пък нещо, което да покаже дали са били от сухопътните войски, от морската пехота, от флотата, от въздушните сили или от бреговата охрана. Нямаше ги имената на родните им градове, не пишеше на колко години са били, нямаше никаква информация от този род. Само имена, подредени хронологично по реда на годината, в която са били убити, започвайки от 1959 — а до последната 1975 — а. А така и трябваше да бъде, помисли си той, само имена. Майките, бащите, съпругите, децата, братята и сестрите знаеха всичко, което трябваше да се знае за тези имена.