Между каменните блокове и в основата на паметника Тайсън видя закрепени цветя, а до стената бяха изправени снимки. Тук-там имаше и по-внушителни купчинки цветя. От дясната му страна, върху черния бордюр, опасващ основата на стената, имаше бейзболна ръкавица.
— Да ви помогна ли да намерите някое име?
Тайсън се обърна наляво. До него стоеше някакво момиче на около шестнайсет години, облечено с дънки и тениска. Имаше красиви очи и загорял тен, но иначе бе съвсем обикновено. В ръцете си държеше тефтерче и молив.
— Извинете, какво казахте? — попита я той.
— Мога да ви помогна да откриете името, което търсите.
— А… добре… Браудър. Рой Браудър.
Момичето отговори:
— Това е доста популярно име. Знаете ли второто име? Евентуално датата на смъртта?
— Датата е 21 февруари 1968 година.
— Ясно. Ей сега ще се върна. — Тя се забърза към източния край на стената и Тайсън я видя да се приближава до жена със зелена униформа на Службата по национални паркове. Жената държеше дебел справочник с имената на убитите и правеше справки за онези, които желаеха. Стана му ясно, че момичето бе нещо като свръзка на свободна практика, осъществяваща връзката между претоварената с работа държавна служителка и посетителите.
Той отново се обърна към лъскавата стена и се взря отвъд белите издълбани букви в тъмния огледален камък. Гранитът имаше способността да отразява, помисли си той, в смисъл, че отразяваше образите на живите, а живите мислеха за мъртвите. Ако това е бил замисълът на целия проект, то той е реализиран чудесно в този паметник.
Някаква привлекателна жена, няколко години по-млада от него, застана върху тревата между стената и алеята. Тя докосна с пръсти някакво име и Тайсън се загледа в отражението й. Видя, че устните й се свиха в целувка, а сетне сякаш върху тях се появи замечтана усмивка. Тя премигна и се обърна.
Тайсън я проследи с поглед и видя, че отмина с някакъв мъж надолу по алеята. Стори му се, че мъжът се чувстваше някак неловко.
— Господине?
Тайсън се обърна и видя момичето до себе си.
— Плоча 36 — Е, ред 95. Ей там — и тя му посочи с пръст към стената.
— Благодаря…
Момичето му подаде някаква брошурка в зелено и бяло.
— Това ще ви помогне да намерите и други имена, ако знаете приблизително датите, на които са загинали въпросните войници. Ако желаете да направите дарение за фонда на мемориала…
— Разбира се. — Той извади портфейла си и й подаде една петдоларова банкнота.
— Благодаря ви. — Тя се колебаеше. — Бих искала да разбера… искам да кажа, кого търсите… приятел или роднина…?
— Приятел.
— Вие били ли сте там?
— Да.
Тя кимна.
— Баща ми е бил убит през 1967 — а. Преди да се родя аз. Бил е подофицер на редовна служба в армията. Плоча 22 — Е. Ред 91. Патрик Дъган.
Тайсън не можеше да разбере дали тя го питаше дали не го е познавал.
— Съжалявам.
— За мен темата не е болезнена. Само ми става тъжно.
Той кимна. На нея като че ли не й се тръгваше и на Тайсън му дойде на ум, че това момиче, което имаше доста обикновен вид, е много самотно. Установи, че му е любопитно да научи как живее едно дете на един покоен ветеран от войната. Дали майка й се е омъжила отново? Тя тук ли живее — във Вашингтон? Дали Министерството на отбраната се е погрижило за тях след смъртта на баща й? Или пък само им го е отнело, оставяйки ги да живеят от социални помощи, както бе чел някъде? Но той знаеше, че няма да й зададе нито един от тези въпроси.
Отново погледна към огряната от слънцето стена. Огромните монументи в памет на загиналите, замислени и построени от парламентаристите, се появиха много преди да се отпуснат обезщетения за убитите войници и военни помощи на техните вдовици. А в заседателните зали се вдигаха тостове в памет на изчезналите. Но на оцелелите в тая война, мислеше си той, не се отдаваше почти никаква чест и поддръжка. Ако трябваше да проектира един единствен паметник за всички войни, то той би представлявал фигура на жена, вперила онзи безизразен поглед в отвъдното.
Момичето проследи погледа му и го попита:
— Харесва ли ви? Стената, имам предвид. Той отново кимна.
— Много хора не я харесват. Е, има и такива, които идват тук с нагласата, че няма да им хареса. Но по някакъв начин тя ги впечатлява. Чували ли сте за това?
— Да. Чувал съм.
— Според майка ми е трябвало да издигнат петдесет и седем хиляди надгробни плочи в западния край на Капитолия.
— Да, и в средата да поставят моята статуя на жената.
Момичето не реагира на неговата реплика и продължи да си говори:
— Те трябва да ги виждат всеки ден. Ония от Конгреса. Трябвало е да го направят още по време на войната. Тогава всяка седмица са щели да издигат нови надгробни плочи. Не е ли така?