— Има смисъл.
Момичето се усмихна. Двамата замълчаха за момент, после Тайсън я запита:
— Знаете ли кой съм аз?
Момичето го погледна и поклати отрицателно глава.
— Бен Тайсън.
Тя сви рамене. Тайсън също сви рамене и се усмихна.
Момичето подаде ръка малко неловко.
— Пам Маджерски. Той пое ръката й.
— Вторият ми баща ме осинови. Затова съм Маджерски — поясни тя.
Тайсън стисна ръката й преди да я пусне.
— Благодаря за помощта ти. Плоча 36, нали така беше?
— Точно така. Ред 95. Рой Браудър. Мисля, че и преди са ме питали за него. Струва ми се бе жена му.
Тайсън се обърна и тръгна покрай стената. Той застана пред плочата. Видя годината 1968 издълбана и на съседната плоча и забеляза, че 1968 година заема доста плочи. Лоша година. Щеше да бъде хубава, ако я бе прекарал някъде другаде.
Намери името на Браудър и се загледа в него, опитвайки се да си спомни как изглеждаше той и представяйки си леко топчестото му лице с неизменната пура, стърчаща в левия край на устата му. Смъртта на Браудър тогава го трогна силно, макар че Тайсън не харесваше особено своя ротен командир. Но Браудър бе Татенцето — въплъщението на строгата бащинска дисциплина, образът на властта, човекът, върху когото падаше отговорността за всичко в рота „Алфа“.
А след смъртта на капитан Браудър, шест дни след случилото се в болница „Милосърдие“, лейтенант Бенджамин Тайсън, двайсет и шест годишен, получил офицерското си звание в Центъра за подготовка на офицери от запаса в Обърн, стана командир на рота „Алфа“. Ако Браудър бе останал жив, мислеше си Тайсън, той щеше безрезервно да му се изповяда. И по някакъв странен начин това, което ставаше сега, нямаше да се случи. Татенцето щеше да оправи всичко.
Тайсън застана пред следващата плоча, после и пред следващата. Мерна имената на хора, които познаваше, хора, които бе видял да умират, хора с отвратителни рани, които бе видял да ги евакуират, и хора, с които се бе сбогувал на тръгване от Виетнам. Не би могъл точно да каже колко имена от рота „Алфа“ бяха изписани на тази стена, но му се стори, че бяха поне петдесет.
Погледна в упътването, премести се пред други стени и видя имената на мъже, които бе познавал по друго време и на друго място: един негов приятел от детството, двама съученици от колежа, хора, с които бе служил и с които бе работил в Щатите. Стори му се, че познава значителна част от всичките 57 939 американци, изброени тук.
Движеше се бавно покрай стената, когато изведнъж забеляза, че слънцето почти бе залязло. Върна се отново при плочите, върху които бяха имената на загиналите през 1968 година. Видя имената на Фредерик Бронтмън и Ъруин Селиг, които все още не бяха убити, когато си тръгваше от Виетнам, и сега за пръв път научаваше, че са загинали. Намери и имената на Питър Сантос и Джон Манели, които бяха убити при Уей в същия ден, в който загина Браудър. Откри и името на Артър Питърсън, когото раниха в гърдите и умря в болница „Милосърдие“. Тук бе и името на Майкъл Де Тонг, единственият от рота „Алфа“, за когото бе съобщено, че е изчезнал по време на акция. След името на Де Тонг имаше едно кръстче, което показваше, че той все още се води безследно изчезнал, но Тайсън бе абсолютно убеден, че не е. Де Тонг бе изчезнал по собствено желание. Де Тонг — потомък на френскоговорящи имигранти — бе от Луизиана, говореше доста добър френски и без съмнение бе взел решение да сложи край на кратката си военна кариера, преди тя да му тегли чертата. Тайсън често си бе представял Де Тонг в прегръдките на някоя състрадателна французойка. Блазе му. Тайсън се надяваше той да е оцелял след погрома на Виетнам и по някакъв начин да е успял да се завърне в Щатите.
Тайсън извади носната си кърпичка и изтри потта от челото си. Обърна се с гръб към каменната стена и се загледа в парка. Сред дърветата се забелязваха дълги виолетови сенки. На около стотина метра встрани се бе изправил някакъв мъж в пълна маскировъчна униформа и с маскировъчна шапка. В първия момент Тайсън си помисли, че това е същински призрак, че никой друг освен него не вижда този човек. В този момент мъжът вдигна една сигнална тръба към устните си и последните лъчи на слънцето проблеснаха върху лъскавия метал. Неочаквано въздухът се разцепи от тъжните, печални звуци на сигнала за вечерна проверка.
Тълпата, вече по-малка отпреди, се обърна, вгледа се в него и се заслуша. Последната нота отекна в горещия влажен въздух. Мъжът зае отново положение „Мирно“, обърна се плавно и си тръгна.