Хората около мемориала също си тръгнаха. Тайсън се отдалечи от стената, спря се за момент и отново се върна. Прокара ръка по гладкия черен гранит, усещайки топлината, която той бе събрал през деня, издълбаните в камъка имена, ръбовете между отделните плочи. Ръката му се плъзна нагоре на почти два и половина метра височина и пръстите му се спряха върху името на Лорънс Ф. Кейн — убит по време на акция в болница „Милосърдие“. Тайсън лично бе написал съболезнователното писмо до майката на Кейн: „Скъпа госпожо Кейн, навярно за вас ще бъде голямо облекчение да научите, че синът ви Аари загина, изпълнявайки дълга си към родината“. Което, в действителност, бе абсолютно вярно. Хората наистина намираха някаква утеха в това. По-добре е, отколкото да загубиш сина си в гангстерска война. „Познавах добре Аари и мога да ви уверя, че той бе един от най-добрите войници и един от най-прекрасните човешки същества, с които някога съм имал честта да служа“. Е… В края на краищата, за умрелите се говорят само хубави неща. Той наистина не бе лош. „Аари бе ценен и уважаван член на моя взвод и сега той ще липсва на всички, които го познаваха“. Всички картечари са ценни и липсата на всеки един от тях се чувства. Не поради лични причини, а от чисто практическа гледна точка. „Бях с него в момента на неговата смърт и искам да ви успокоя, че той умря бързо и безболезнено“.
Последното изречение, помисли си Тайсън, бе единствената истина в писмото. Той наистина беше с него и можеше да потвърди, че Лари Кейн умря бързо и без болки, защото Тайсън го застреля право в сърцето.
„Искрено ваш: Бенджамин Тайсън, Ст. лейтенант, Армията на Съединените щати, Пехотни войски.“
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
Бенджамин Тайсън седеше във фоайето градина на елегантния хотел „Четирите сезона“, разположен в единия край на Джорджтаун. Тук бе отседнал и когато пътуваше за Перегрин-Осака. Точно затова реши, че трябва да отседне отново тук сега, когато пътуваше заради Министерство на отбраната. Чудеше се обаче дали министерството ще му плати командировъчните. Но Бен Тайсън наистина бе заслужил това, мислеше си той; заради всяка една от триста двайсет и двете безсънни нощи, прекарани в джунглите и блатата, сред страх и неудобства. Дължаха му го.
Не се бе преоблякъл, все още си беше с изпотената риза и панталоните, с които ходи при монумента. От климатичната инсталация кожата му лепнеше и той се сети за онези дни, когато се връщаше от бойното поле и влизаше направо в леденостудения офицерски клуб, където сервитьорките — виетнамки, чиито носове и пръсти на краката бяха посинели от студ, кихаха и кашляха, а американците се наливаха със студена бира и се движеха наоколо весело, сякаш току-що са ги освежили с кофа леденостудена вода върху главата.
Той се отпусна още по-ниско в креслото си, вдигна крака на масичката и изу обувките си. Загледа се в пръстите на краката си, после допи скоча от чашата.
Една сервитьорка се доближи до него и той си поръча трето питие. Дойде му наум, че трябва да е по-добре облечен за това фоайе и за предстоящата му среща. Но при сегашния си неясен статус той реши, че може да се облича, както си иска.
Тайсън погледна часовника си. Тя закъсняваше. Замисли се, че не бе изпитвал много угризения заради това, че е оцелял. Но сега, както си седеше удобно тук в столицата, обграден от мемориали и мавзолеи от всякакъв вид, започна да се чувства малко неудобно, или пък навярно това бе някакъв изблик на сантименталност, дължащ се отчасти на черната стена, отчасти — на алкохола. Реши, че не трябва да я посреща в това състояние на духа. Питието му пристигна, той плати сметката и се изправи, за да си тръгва.
Забеляза я да влиза във фоайето и изпита леко разочарование, че не е облечена в цивилни дрехи. Фуражката й стърчеше от един страничен джоб на чантата й и тя отново носеше своето черно куфарче. Керън Харпър огледа слабо осветеното фоайе, докато очите й свикнат с тъмнината. Тайсън седна, когато тя се приближи и го поздрави:
— Добър вечер. — Подаде му ръка. — Притесних се, че може да сте си тръгнали.
— Смятате ли, че един офицер и джентълмен е способен на такова нещо?
Тя се усмихна. Той й посочи тапициран стол по диагонал на неговия, направи знак на една от сервитьорките и Керън Харпър си поръча бяло вино, после се обърна към него:
— Този хотел е много хубав.
— Най-доброто за нашите момчета в униформи.
— По принцип командировъчните ви бяха за хотел „Президентски“. Получихте ли си ваучърите за пътуването? Изпратиха ви ги по пощата.
Тайсън разклати чашата си и се загледа в кубчетата лед. Най-сетне отговори: