Тайсън вдигна рамене.
— Хубав разредител за скоча. Дегустаторът наля чашата на Тайсън, остави бутилката в кофата, поклони се и си тръгна.
Сервитьорката се забави малко, наблюдавайки Тайсън, после погледна Харпър и изражението й издаде, че като че ли ги е разпознала.
— Ще желаете ли нещо друго? — попита предпазливо.
— Сметката — отговори Тайсън.
Тя се обърна и се отдалечи. Керън Харпър отпиваше от виното си и мълчеше. Тайсън опита своето.
— Не е лошо. Как ще го опишете?
— Има свеж, уханен аромат. Няма захар и е сухо, леко газирано и оставя приятен вкус в устата.
— Точно така го прецених и аз. — Той постави чашата си на масата. — Между другото, сервитьорката ме позна. А навярно и вас.
Тя кимна.
— И на мен така ми се стори.
Той обясни:
— В Ню Йорк има някои сервитьорки, на които драскачите от клюкарските вестници плащат, за да ги информират за разни нашумели в пресата хора, които провеждат срещи на четири очи в някое тъмно кюшенце по ресторантите.
Керън Харпър като че ли се изненада от това, което чу.
— Ами, не мисля, че…
— Не ми се иска да съм тук, когато дойде някой фотограф от „Америкън Инвестигейтър“ — каза той и се изправи.
— Можем да отидем в една кръчма в Джорджтаун.
На пет минути е оттук…
— До гуша ми е дошло от кръчми. Ако искате, елате в стая 618. Тръгнете пет минути след мен. Там има сигнална и светлинна алармена система. Ще почукате три пъти, паролата е „близалка“. Врагът не можеше да произнася тая дума. Чували ли сте за това? — Той кимна към кофата с виното. — А това нека е за сметка на армията. — Обърна се и си излезе.
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
Бен Тайсън отиде до барчето, изля миниатюрната бутилка шотландско уиски в пълната със сода и лед чаша, и огледа стаята. Висящата лампа обгръщаше ниската масичка и дивана до нея в мека светлина. Настолната лампа осветяваше огромното легло, но той я изгаси и остави леглото скрито в тъмнина.
Някой почука силно на вратата три пъти и той се приближи към камината.
— Парола?
Последва кратко мълчание, после я чу да отговаря:
— Близалка.
Усмихна се и отвори вратата.
За момент тя остана на прага, после безмълвно влезе.
Покани я да седне на дивана в другия край на стаята. Тя пристъпи близо до него, но остана права.
Тайсън извади малка бутилка вино от хладилното барче, напълни винена чаша и я остави на ниската масичка пред нея.
— Да изоставим официалния тон, съгласна ли сте?
Тя не отговори.
Той взе питието си и седна на креслото срещу дивана. След цяла минута безмълвно мълчание тя каза: — Не би трябвало да съм тук.
— Нито пък аз.
— Трябва да го впиша в доклада си. Искам да кажа, че трябва да посоча мястото, където провеждаме разговора.
— Можете да си отидете.
— Мисля и за вашите интереси — продължи, като че ли не го е чула. — Вие сте женен…
— Това е най-малкият ми проблем. Слушайте, майор Керън Харпър, не съм искал да ми дават жена следовател. Желая да окажа съдействие на разследването. Предпочетох да проведем този разговор в стаята ми за повече удобство и дискретност, но ако се чувствате притеснена, можем да го отложим за друго място и време. Но не бих могъл да ви обещая, че ще бъда също така склонен да говоря, а може да доведа и адвоката си.
Тя сякаш се поколеба за момент, после седна на дивана.
— Докъде бяхме стигнали?
— Долу във фоайето на болницата, Фарли и аз. — Тайсън се облегна назад в креслото си.
— Да. Фарли е паралитик. Бил е ранен сериозно в гръбначния стълб около два месеца след като сте напуснал Виетнам. Знаехте ли?
— Май си спомням, че някой ми писа за това. Няколко месеца, след като се върна в Америка, беше поддържал връзка с взвода си. Но след това по силата на нормалния ход на нещата — смърт, ранявания, болести, връщане обратно в Щатите и прехвърляне на нови местоназначения — във взвода не бе останал никой. Първи взвод от рота Алфа се бе метаморфозирал в друг взвод, като, подобно на колежанска общност, бе запазил само името си, приемайки свежи попълнения и изхвърляйки вече старите, изтощени и мъртви тела… Цяла поредица от нови офицери и нови войници, които се превръщаха в стари, ако преживееха повече от деветдесет дни. Разказите за деянията на старите бойци от ротата се превръщаха в митове и се предаваха по-нататък: истории за проява на смелост или малодушие, които се променяха при всеки преразказ; повестта за историята на взвода се съхраняваше като синтезирана епическа поема сред американските войници. Често си задаваше въпроса каква ли следа е оставил в тази поема той.
Керън Харпър прекъсна хода на мислите му.