— Продължете — помоли я той. Тя се изкашля, после попита:
— Бихте ли ми дали една цигара?
— Но вие не пушите.
— Понякога пуша.
Протегна й пакета цигари и тя си взе една. Тайсън запали цигарата, отбелязвайки, че я държи непохватно и дърпа така, сякаш пие нещо със сламка.
Керън Харпър издиша дима и продължи:
— Както ви казах при първата ни среща, открих някои хора от вашия взвод. По-точно двама. И след последната ни среща говорих и с двамата по телефона.
Той не каза нищо.
— Единият — продължи тя, — е бившият командир на отделение на име Пол Садовски, който живее в Чикаго, а другият е Антъни Скорело, който живее в едно от предградията на Сан Франциско. Спомняте ли си ги?
— Смътно.
— Мислех, че мъжете помнят хората, с които са воювали рамо до рамо.
— Мъжете само се хвалят.
Известно време Керън Харпър се взира в него, после попита:
— Искате ли да знаете какво ми казаха Садовски и Скорело?
— Естествено — Тайсън усети как сърцето му започна да бие, а устата му пресъхна. — Разбира се. Какво ви казаха те?
Тя се наведе напред и впери поглед в него, без да се преструва, че не забелязва притеснението му. Той й отвърна с гневен поглед, ядосан, че тя се държи така.
— Е, какво казаха те, майоре? — рязко я попита.
— Те ми казаха абсолютно същото, каквото ми казахте и вие — отвърна тя с безизразен глас.
Погледите им се срещнаха и никой не отклони очи. Тайсън отново се облегна в креслото си.
— И така, значи вече го имате.
— Какво имам?
— Потвърждението на моята версия за случилото се. Двама срещу двама. И ако и аз дам показания под клетва в подкрепа на моето твърдение…
— Нито съдебните заседатели, нито военният съд гласуват за свидетелите, лейтенанте. Те обаче определено ще искат да разберат кой дава лъжливи показания.
Тайсън почувства как си възвръща самоувереността и й отговори рязко:
— Аз бих искал да разбера защо Бранд и Фарли дават неверни показания.
Тя кимна с разбиране, дръпна си от цигарата, после я загаси.
— Независимо дали показанията им са истински или неверни, господин Тайсън, мисля, че в крайна сметка само вие можете да ми кажете защо те са разказали тази версия на Пикард. Само вие можете да ми кажете защо Садовски и Скорело ми разказаха друга версия. — Впери поглед в него, но той не отговори. Тя се наведе през масичката и понижи глас. — Лъжите са пагубни и също като злословието засягат както виновните, така и невинните. Аз искам да спрем с лъжите. Искам вие да ги спрете, ако не заради себе си, то в името на невинните и на страната ни. Трябва да сложите край на този всеобщ кошмар. Кажете ми какво стана на 15 февруари 1968? Какво се случи?
Тайсън й отговори с равен глас.
— Ако знам истината, но не съм ви я казал, значи не съм убеден, че вие, страната ни, армията, или който и да е друг, заслужава да я узнае.
— Какво мога да направя, за да ви убедя, че това е необходимо?
— Може би нищо. Може би просто трябва малко по малко да достигнете сама до истината. До нея трябва да се достига с усилия. Тя може да бъде разпозната като истина само след като бъдат казани и отхвърлени всички лъжливи твърдения. Вие няма нито да оцените, нито да проумеете истината, ако не поемете по дългия и трънлив път към нея.
— Но вие ще ми я кажете? — кимна тя. — Искам да кажа някога, когато всичко това свърши? Ще ми я кажете на мен, лично и поверително, ако не пожелаете да я кажете публично?
— Може би. Може и да го направя.
— А сега трябва да работя упорито.
— Да. И аз трябваше да работя упорито.
— Така е — тя се облегна на дивана.
Тайсън я погледна на слабата светлина на лампата. Внезапно го обзе чувството, че този случай я е погълнал повече, отколкото би трябвало. Хрумна му, че ако успее да разбере защо е толкова погълната от него, ще успее да надхитри и нея, и армията.
Като всеки добър специалист по провеждане на разпити, тя внезапно бе преминала от задаване на въпроси към ролята на търпелив изповедник. Това понякога минаваше пред самодоволните патриоти и религиозните фанатици, или пък пред малоумните, които не схващаха какви са последствията от една изповед. Но тъй като той не принадлежеше към нито един от тези типове, реши, че няма защо да се изповядва. А и те не искаха да чуят истината. Истината щеше да представи в по-лоша светлина тях и системата, а не него. Това, което те искаха, беше едно последно жертвоприношение пред Марс, още едно последно късче плът, защото дадените 57 939 жертви изглежда не бяха достатъчни, а пророците бяха предсказали, че 57 940 ще успеят да задоволят бога на войната за известно време. Но след като не си спомняше той да е започвал войната, Тайсън реши, че няма основателна причина да се принесе в жертва, за да я приключи. Осъзна, че Марси би одобрила разсъжденията му.