— Аз оцелях — изрече на глас, но не на Керън Харпър. — Сега съм застанал на изходната база. И не можете да ме преследвате. Каква давност има за подлагане на преследване?
Керън Харпър се изправи и се приближи да големия широк прозорец. Хвърли поглед нагоре по Пенсилвания авеню към ярко осветения Бял дом.
— Там, в онази сграда, живее човек, който знае вашето име — каза тя, — и на чието бюро лежат доклади, в които се говори за вас.
Тайсън погледна към тъмния й профил, открояващ се на фона на прозореца.
— Този човек се занимава ежедневно с проблеми от световно значение и с въпроси, касаещи сигурността и оцеляването на нацията — продължи тя. — От време на време, поради структурата на нашето законодателство, му се налага да се занимава лично и с делата на някои отделни граждани. Той е главнокомандващ на въоръжените ни сили, и следователно ваш и мой началник. Може да ви гарантира снизхождение, имунитет и опрощение. Може да ви върне на служба в армията, както и да ви освободи от нея. И в определен момент ще трябва да вземе решение по вашето дело; преди, по време, или след военния съд. — Тя обърна главата си към Тайсън. — Скоро, в близките няколко дни, той ще даде пресконференция. Там ще се спомене и вашето име. Той или неговите помощници са подготвили кратко изказване по вашия случай. Имам сериозни подозрения, че на него му се иска никога да не бе чувал името ви и се надява, че след пресконференцията вече никога няма да му се налага да го чуе.
— Значи ставаме двама, споделящи това желание.
— И нацията, господин Тайсън, би искала никога да не бе чувала името ви.
— Тогава значи желанието е всеобщо. — След това попита: — А вие?
— Радвам се, че се запознах с вас. Вие сте забележителен човек… Човек, който може би ще се превърне в критерий, според който в бъдеще ще съдят другите — добави малко смутено тя.
За момент той се загледа в нея, след това отбеляза:
— След като казахте това, сигурно искате да си отидете.
— Необходимо ли е?
Той замислено потърка брадичката си:
— Не. Не мисля. Не мисля, че ще имаме друга възможност да си говорим без свидетели и адвокати. Така че и двамата трябва да се възползваме максимално от нея.
— Да, а когато двама души са сами, се пораждат известни напрежения… Когато има още един, всичко става сложно и неестествено. Не бихме могли да говорим така.
Тайсън постави десния си крак на ниската масичка и рязко дръпна нагоре крачола на панталона си, като оголи пищяла и коляното си.
— Елате тук. Погледнете. — В гласа му имаше нещо, напомнящо за тона на офицер от пехотата, което я накара да му се подчини незабавно и без да мисли. — Погледнете. Това е нещо, което не бих направил при официален разпит. Елате по-близо.
Тя пристъпи по-наблизо и погледна надолу към дебелия изпъкнал червен белег.
— Не е кой знае какво като рана, майоре. Но когато ти се случва на тебе, започва да ти се гади и кожата ти настръхва.
Тя продължи да се взира в старата рана, сякаш я изучаваше, за да открие някакъв скрит смисъл.
— Веднъж един психоаналитик ми говори в продължение на два часа за възбуждащия ефект, който телесната рана оказва върху умствените травми. Великата истина, която ми разкри, беше: „Обезобразяването и болката се превръщат в ежедневно напомняне за преживяната травма.“ — Тайсън смъкна панталона си надолу. — И наистина е така.
— Психоаналитик? — попита тя, като погледна нагоре към него.
Тайсън осъзна, че не биваше да и казва това.
— Просто един приятел — отвърна той. — Веднъж се заговорихме на един коктейл.
Тя кимна, но той забеляза, че не му е повярвала.
— Бранд лекувал ли ви е?
Тайсън хвърли поглед нагоре към нея, но не отговори.
— Бранд лекувал ли ви е?
— Не.
Той стана, направи няколко крачки към центъра на стаята и се обърна към нея.
— Защо не? Нали е бил фелдшер на взвода?
Тайсън не отговори.
— Беше ли там, когато ви раниха?
— Попитайте него.
— Аз питам вас.
— Питайте него.
За момент тя се смути, после се окопити:
— Добре, ще го питам — след това продължи: — Освен в главата, посветена на инцидента при болница „Милосърдие“, Пикард ви споменава в още две глави в книгата си. — Наведе се, извади книгата от чантата си и я остави на ниската масичка в кръга светлина, очертан от висящата лампа. — В една предидуща глава — каза тя, — във връзка с престрелката във Пху Лай през първия ден от Тетската офанзива. След това ви споменава в края на книгата, където се говори за резултатите от Тет. — Все така коленичила, отвори книгата на мястото, което си беше отбелязала, и прочете: