— Не правете нищо, което… което може да ви създаде проблеми — повдигна вежди тя.
Тайсън седна на страничната облегалка на креслото и се загледа през прозореца.
— Разделихте ли се? — Внезапно го попита тя. Въпросът й го изненада, но отговори:
— Да.
— Има ли надежда да се сдобрите?
— Предполагам… Не мисля, че… Искам да кажа, че според мен сме разделени само докато всичко това свърши. Не официално. Защо?
— Просто полюбопитствах.
— Интересува ли ви? — Той си запали цигара.
— Съжалявам — каза Керън Харпър. — Съжалявам за брака ви. И за работата ви.
— Е, такъв е животът. Не може да те обвинят в масово убийство, без това да доведе до някои допълнителни неприятности.
— Лесно е да бъдеш саркастичен…
Тайсън рязко скочи на крака. Разговорът за убийството го уморяваше, ядосваше и отегчаваше.
— О, Господи, майоре, нямам нужда от проклетото ви състрадание. Стига ми толкова за днес.
— Съжалявам…
— Ако съм масов убиец, то не заслужавам състрадание. Ако не съм, ще дам всички под съд и ще замина за Швейцария. Знаете ли къде още бях днес? — продължи той. — Ходих на мемориала… Мога да стоя тук цяла нощ и да ви разказвам какво ми мина през главата през десетте минути, които прекарах там. Но всичко това вече е казано. Просто всичко е там, в тази проклета огромна черна стена. Направете ми една услуга. Идете там. Погледнете отражението си върху стената. Вземете проклетия списък на рота „Алфа“ и намерете имената им там. Вижте, не става въпрос за мен. Но как, за Бога, може правителството да продължава да петни имената на тези нещастници? Идете там, майоре, и поговорете с мъртвите, обяснете им гледната си точка.
— Ще отида — бавно кимна тя.
Внезапно Тайсън се почувства уморен и се свлече обратно в креслото си. Затвори очи.
Керън Харпър се изправи до прозореца и се загледа навън. Накрая се извърна към него:
— Да ви сипя ли едно питие?
Той я погледна на слабата светлина и кимна. Тя отиде до бара и му наля шотландско уиски и сода, след това се върна до креслото и му го подаде.
— Не се чувствам много добре — въздъхна. — Може ли да продължим някой друг път?
— Не. Ще довършим всичко сега.
— Сигурен ли сте?
— Ще го довършим. Тази вечер.
Тя кимна и седна на дивана срещу него.
— Не съжалявам вас. Съжалявам себе си.
— Добре. Продължете, майоре.
Керън Харпър погледна към Бенджамин Тайсън през ниската масичка, след това извади от чантата си лист хартия и хвърли поглед към напечатаното върху него.
— Въз основа на книгата на Пикард, на документи от архива на армията, както и на показанията на Бранд, Фарли, Садовски и Скорело — започна тя, — съставих списък от още пет души, които са се намирали в болницата, и които смятаме за живи. Дан Кели, Ернандо Белтран, Лий Уокър, Харълд Симкокс и Луис Калейн — прочете, после протегна листа на Тайсън: — Можете ли да добавите още имена?
Тайсън взе списъка и го прегледа.
— Не…чакайте, да. Холцман и Муди.
— Кърт Холцман е загинал при катастрофа с мотоциклета си преди петнайсет години. Робърт Муди е умрял от рак преди две години — отговори тя. — Затова и ги няма в списъка.
— Разбирам… — Той остави листа на ниската масичка.
Пикард бе споменал в книгата си имената на повечето от хората във взвода, но не бе приложил обичайния анекс „По-нататъшна съдба“. Очевидно не е знаел къде са, иначе би се опитал да се свърже с тях, както се бе свързал с Бранд и Фарли, и както се бе опитал да говори и със Тайсън. Но може би, когато си беше правил снимката пред стената, също си бе дал труда да прочете имената зад гърба си.
— Всъщност едва днес разбрах, че Бронтман и Селиг са загинали в сражение след като напуснах Виетнам — каза той.
— Така е. Как разбрахте?
— Видях имената им.
— Да, разбира се — кимна тя. — Между другото, намерихте ли дневника си, или дневника на взвода, или както и да наричате онова, което сте водел? — попита тя.
— Не съм водил дневник.
Веждите й се повдигнаха в израз на недоверие.
— Казаха ми, че всички офицери са водили дневник или поне някакви записки. Как сте могъл да запомните радиочестотите, списъка на личния състав, повишенията, реда на дежурствата, скалата на координатите и всичко останало, без да си водите записки?
Тайсън се облегна и се загледа в една точка някъде над главата на Керън Харпър. В сандък в мазето на къщата си, където държеше повечето от военните си спомени и трофеи, той вече бе намерил парцаливия си, повреден от водата дневник, увит в сива мъхеста кожа, за която китайският амбулантен търговец, който му я беше продал, твърдеше, че е от слон, но той подозираше, че загиналото животно трябва да е било плъх. Водил бе записки всеки ден, нанасяйки ги със синя служебна химикалка, която с времето бе придобила бледовиолетов цвят. Въпреки това записките бяха достатъчно четливи, за да възбудят спомени в паметта му, и докато прелистваше страниците му, пред него изникнаха отново имена, места и случки и то така, както книгата на Пикард не бе успяла да съживи.