Прегръща ме.
— Ти изгради цяла империя. Гордея се с теб.
Поемам си дълбоко въздух. Досега не съзнавах колко много съм искал да чуя тези думи.
— Благодаря ти.
Татко се раздвижва и се обръща слице към мен.
— И си женен. Поздравления.
— Трябва да дойдеш с мен в мезонета, за да те запозная с жена си.
Притеснен съм. Не искам да ми откаже. Толкова много неща искам да му кажа и все нямаме време. Само по няколко откраднати минути за откъслечни разговори на общи теми. Но тъй като Ева ще е там, ще събера смелост да му кажа това, което отдавна искам.
— Ще я харесаш много. Тя е невероятна.
Татко се усмихва.
— Освен това е красива. Бих искал да имам внук. И внучка.
— Леле! — разсмивам се. — Хайде да не бързаме чак толкова.
— Животът минава бързо, синко. Докато се усетиш, вече е свършил. Не го пропилявай.
Преглъщам буцата в гърлото си.
— Ти можеше да имаш още време.
Не това искам да кажа. Искам да го попитам защо се отказа, защо ни напусна. Но се страхувам от отговора.
— Дори да имах цялото време на света, пак не бих могъл да построя нещо такова.
Поглежда отново към „Кросфайър“. Когато човек стои на улицата, му се струва, че сградата се издига до безкрайност зрителна илюзия, създадена от пирамидата на върха.
— Необходими са много усилия, за да запазиш това неща цяло. Същото eue брака. В крайна сметка ще трябва да предпочетеш едното пред другото.
Замислям се над това. Дали е вярно? Поклащам глава.
— Заедно ще го пазим да не се разруши.
Тупва ме по рамото и земята под краката ми започва да трепери. Отначало съвсем
слабо, после по-силно, докато накрая край нас започнат да се сипят стъкла. Гледам сужас км далечната кула на върха избухва, сградата започва да се руши и прозорците се пръскат под натиска.
Събудих се задъхан, дишах тежко, протегнах ръце да избутам тежестта от гърдите си и усетих топла козина. Премигнах и установих, че Лъки се е покатерил върху мен и е започнал тихичко да скимти.
— Господи! — Седнах в леглото и отметнах косата си.
Ева спеше до мен, свита на топка, с ръце, мушнати под брадичката. През прозореца до нея видях, че слънцето се снишава. Един бърз поглед към часовника ми каза, че е малко след пет следобед. Навил бях алармата за пет и петнайсет, затова се протегнах към смартфона си и я изключих.
Лъки промуши глава под ръката ми. Вдигнах го и го задържах на нивото на очите си.
— Пак го направи.
Събуди ме от кошмара. Как, по дяволите, можех да знам дали го прави съзнателно, или не? Във всеки случай му бях благодарен. Погалих го набързо и се измъкнах от леглото.
— Ставаш ли? — попита Ева.
— Трябва да отида при доктор Питърсън.
— А, да, съвсем забравих.
Поколебах се дали да не пропусна часа си, но съвсем скоро двамата с Ева щяхме да заминем на меден месец и дълго време нямаше да се виждам с добрия доктор. Прецених, че ще изтърпя сеанса. Оставих Лъки на пода и се запътих към банята.
— Хей — извика Ева иззад гърба ми, — поканих Крие на вечеря довечера.
За момент забавих крачка, после застинах на място. Обърнах се към нея.
— Не ме гледай така. — Седеше в леглото и търкаше очи. — Чувства се самотен, Гидиън. Сам е, без семейството си. Не му е лесно. Реших, че мога да приготвя нещо простичко за вечеря, и после ще гледаме някой филм. Ще го накараме, доколкото е възможно, да забрави за развода за известно време.
Въздъхнах. Такава си беше жена ми. Винаги искаше да защити и страдащите и нещастните. Как да ѝ се сърдя, след като тъкмо неща като това я правеха жената, в която се влюбих?
— Добре.
Усмихна се. Заслужаваше си да приема всичко само за да зърна усмивката ѝ.
— Току-що догледах интервюто ти — заяви доктор Питърсън и се настани в креслото си. — Жена ми спомена за него и успях да го открия в интернет. Много добре се справи. С удоволствие го изгледах.
Повдигнах панталоните си и се настаних на дивана.
— Беше необходимото зло, но съм съгласен, че мина добре.
— Как е Ева?
— Сигурно ме питате как реагира, когато видя онази снимка?
Доктор Питърсън се усмихна.
— Мога да си представя как е реагирала. Как се чувства сега?