— Слава богу.
Раул крещеше заповеди в микрофона на китката си. В момента, в който млъкна, го попитах:
— Какво, по дяволите, стана?
— Един от фотографите имаше пистолет и започна да стреля — обясни. — Кланси го залови.
— Някой пострада ли?
— Моника Стантън.
— Какво?
Пулсът ми тъкмо бе започнал да се нормализира, но сега сърцето ми пак заби лудо. Погледнах жена си, която бавно започваше да идва на себе си и потрепваше с клепачи.
— Боже мой! Сериозно ли е?
Раул въздъхна дълбоко.
— Очаквам да ми съобщят. Не изглеждаше никак добре. Вие сграбчихте госпожа Крос, а госпожа Стантън застана на пътя на куршумите.
„Ева.“
Прегърнах жена си силно и прокарах ръка през косата ѝ, докато се движехме с пълна газ през града.
— Какво стана?
Стомахът ми се стегна на възел, щом чух тихия въпрос, който Ева зададе, докато завивахме към гаража. Раул ме погледна мрачно. Само преди минута някой му беше позвънил и той се бе обърнал към мен, за да потвърди най-страшните ми страхове.
Поклати глава и едва чуто произнесе: „Съжалявам.“
Майката на съпругата ми беше мъртва.
Как щях да съобщя на Ева? И как можех да я опазя в безопасност след това, докато разберем какво, по дяволите, става?
Телефонът в джоба на сакото ми непрекъснато звънеше. Обаждания. Съобщения. Трябваше да отговоря на всички, но жена ми беше на първо място.
Минахме покрай охраната в стъклената будка и паркирахме в гаража. Потропвах нервно с крак по пода на колата. Исках да изляза възможно най-бързо. Трябваше да държа съпругата си под ключ.
— Гидиън — промълви Ева и се хвана за сакото ми, — какво стана? Чух изстрели…
— Фалшива тревога — отвърнах и я прегърнах прекалено силно. — Гръмна ауспухът на някаква кола.
— Какво? Наистина ли? — Премигна и присви от болка очи, когато я притиснах до себе си. — Ох!
— Извинявай.
Съборил я бях силно на земята, нямаше как да омекотя удара, без да я изложа на опасност. Реагирах мигновено и инстинктивно на заповедта на Раул.
— Реакцията ми беше пресилена.
— Значи нямаше нищо? — попита ме и се опита да седне. — Стори ми се, че чух няколко изстрела.
— Сигурно е бил трясъкът от няколко фотоапарата. Много хора се стреснаха и изпуснаха оборудването си.
Колата спря, Раул изскочи от нея и протегна ръка, за да помогне на Ева. Жена ми слезе бавно, а аз застанах точно зад гърба ѝ, грабнах я на ръце още щом се изправих.
Отидох до асансьора и изчаках Раул да набере кода. Човек от охраната стоеше зад гърба ни и гледаше в обратната посока.
Сложил бе ръка в джоба на якето си и стискаше пистолет, докато оглеждаше помещението.
Щеше ли да успее да ни опази, ако наоколо се спотайваше втори стрелец?
— Стига, мога да ходя и сама — заяви Ева. Все още бе леко замаяна и беше обгърнала раменете ми с ръце. — А ти трябва да си вдигнеш телефона. Не чуваш ли, че звъни като луд.
— След малко — отвърнах и влязох в асансьора. — Ти припадна. Изкара ми акъла.
— Не можех да дишам.
Целунах я по челото и ѝ се извиних отново. Нямаше да се почувствам в безопасност, преди да влезем в апартамента. Хвърлих поглед на Раул:
— Връщам се след малко.
Занесох жена си направо в спалнята и я оставих на леглото, върху завивките. Лъки започна да лае в къщичката си, опитваше се да излезе.
— Всичко е толкова странно — каза Ева и поклати глава. — Къде ми е чантата? Искам да се обадя на мама. Кланси също ли изпадна в паника?
Стомахът ми се сви. Бях обещал на жена си никога да не я лъжа и знаех, че тази лъжа ще я нарани жестоко. Ще нарани нас. Но… боже мой! Как, по дяволите, да ѝ кажа? И ако го направя, как да я задържа вкъщи? Знаех, че веднага ще поиска да излезе и да види истината с очите си.
Жалното скимтене на Лъки още повече опъваше нервите ми.
— Мисля, че чантата ти остана в колата. — Отметнах косата от челото ѝ. Опитвах се да овладея треперенето, което заплашваше да обхване цялото ми тяло. — Ще наредя някой да слезе и да ти я донесе.
— Добре. Мога ли да използвам твоя телефон?
— Хайде първо да те настаним в леглото. Боли ли те някъде? Наранена ли си?
Хвърлих гневен поглед към Лъки, но той заблъска още по-силно по металната решетка.
Ева натисна с пръст бедрото си и примижа от болка.
— Може би тук.
— Добре. Ще се погрижим за това.
Отидох в банята и извадих телефона си. Имах безброй пропуснати разговори и съобщения. Изключих го, мушнах го в джоба на панталона си и пуснах водата във ваната. Ако някой от по-близките ми хора искаше да се свърже с мен, можеше да се обади на Раул или Ангъс.