Хвърлих шепа соли в горещата вода, макар да знаех, че ваната крие известен риск — много рядко успявах да се удържа и да не последвам Ева в нея. И все пак горещата вана я караше да се отпусне и да се успокои. Предполагах, че жена ми си подремва през деня, за да навакса нощното ни будуване, но от уикенда насам страдаше от недоспиване.
Ако успеех да я успокоя и да я накарам да си легне, може би щеше да се унесе и да заспи. Това щеше да ми даде време да разбера какво точно се е случило и каква е опасността в момента, а и да поговоря с доктор Питърсън…
По дяволите! И с Виктор. Трябваше да се обадя на бащата на Ева. Да го кача на самолет за Ню Йорк възможно най-бързо. Кари. Той също трябваше да е тук. Щом научех всички факти и осигурях нужната подкрепа на Ева, вече можех да ѝ кажа. Нужни ми бяха само няколко часа. Нищо повече.
Опитвах се да не обръщам внимание на сковаващия страх, че Ева няма да ми прости за забавянето.
Когато се върнах в спалнята, видях, че жена ми пуска Лъки от къщичката му. Засмя са на ентусиазма, който кутрето прояви. Този щастлив звук, който толкова много обичах, прониза като нож гърдите ми.
Ева целуна Лъки по главата и ме погледна със светнал поглед.
— Трябва да го занесеш при кучешката тоалетна. Стоял е затворен доста дълго.
— Ще го занеса.
Почеса Лъки по главата и ми го подаде.
— Чувам, че водата тече в банята.
— Вземи си една вана, ще ти дойде добре.
— Искаш да загрея ли? — подкачи ме.
Погледът в очите ѝ… направо ме убиваше. За малко да ѝ кажа, но в гърлото ми бе заседнала буца и думите отказваха да излязат.
Вместо това се обърнах и тръгнах по коридора към втората баня, където бяха тоалетната и изкуствената трева на Лъки. Оставих го там и прокарах пръсти през косата си.
Мисли, по дяволите! Боже, нуждаех се от нещо за пиене.
Да. Питие. Силен алкохол.
Отидох в кухнята и се запитах какво би пила Ева. Може би някакъв дижестив? Домашният телефон. Дявол да го вземе. Отидох да му изключа звука и видях, че някой вече го е направил. Тогава мярнах кафемашината и се сетих отново за напитката.
Нещо топло. Отпускащо. Без кофеин.
Чай. Отидох до килера и започнах да ровя. Разбутах кутиите по рафтовете — търсех кутията с чай, която Ангъс държеше в мезонета. Някакъв билков боклук, който уж действал успокояващо. Открих чая и се заех да го приготвя. Напълних една чаша с гореща вода от чешмата. Пуснах две пликчета чай в нея, добавих порядъчно количество ром и лъжица мед. Разбърках, разлях по плота. Още ром.
Изхвърлих пликчетата в умивалника и се върнах обратно при жена си.
За миг изпаднах в паника, тъй като не я открих в спалнята. После чух, че е в дрешника, и въздъхнах дълбоко от облекчение. Оставих чашата с чай до ваната, спрях водата и отидох при Ева. Заварих я да седи на пейката и да си събува обувките.
— Мисля, че роклята е напълно съсипана — каза ми. Изправи се боса и ми показа скъсаното място от лявата страна на дрехата.
— Ще ти купя друга.
Усмихна се широко:
— Много ме глезиш.
Беше истинско мъчение. Всяка секунда. Всяка лъжа, която изричах. Всяка истина, която премълчавах.
Болеше ме от любовта в очите ѝ. От безпрекословното ѝ доверие. По гърба ми започна да се стича пот. Свалих сакото си с бързо движение и го захвърлих. Дърпах с все сили папийонката и яката на ризата си, докато свалих и двете и най-после можех да дишам.
— Помогни ми да се разкопчая. — Ева се обърна с гръб към мен.
Разкопчах роклята и я смъкнах от раменете ѝ, оставих я да се свлече на пода. После разкопчах сутиена ѝ и тя въздъхна облекчена, защото вече нищо не я стягаше.
Огледах я и изругах мислено, като видях синината, която вече се оформяше на бедрото ѝ, и ръката ѝ, издрана от червения килим.
Прозина се.
— Боже, колко съм уморена.
„Слава богу!“
— Трябва да се наспиш тогава.
Хвърли ми страстен поглед:
— Не съм чак толкова уморена.
Господи! Ако ме изкормеха жив, едва ли щеше да ме боли толкова много. Не можех да я докосна, не можех да правя любов с нея… след като я мамех по този начин.
Преглътнах с усилие.
— Добре. Първо трябва да свърша малко работа. И да ти взема чантата. Приготвил съм ти чай с малко ром. До ваната е. Отпусни се, аз ще дойда при теб веднага щом мога.
— Всичко наред ли е?
Не можех да я лъжа повече, затова ѝ казах нещо, което беше вярно, но нямаше нищо общо със ситуацията:
— Тази седмица ми остана много недовършена работа. Някои неща не търпят отлагане.