— Извинявай. Знам, че аз съм виновна — изрече и ме целуна по бузата. — Обичам те, шампионе.
Грабна един халат от закачалката, облече го и излезе. Стоях в дрешника, обгърнат от аромата ѝ. Върховете на пръстите ми все още пламтяха от допира до Ева, сърцето ми блъскаше от страх и от омраза към мен самия.
Лъки влетя толкова бързо, че се бутна във вратата и отскочи от нея, преди да се блъсне в краката ми. Вдигнах го и го погалих по главата.
Дори той не можеше да ме събуди от този кошмар.
Раул чакаше в домашния ми кабинет и говореше оживено по телефона си. Приближих се до него и затворих вратата след себе си.
Свърши разговора и се изправи.
— Полицията е на местопрестъплението. Задържали са стрелеца.
— Моника?
— Чакат съдебния лекар.
Не можех да си го представя. Отидох до бюрото и се отпуснах тежко на стола. Плъзнах поглед по снимките на Ева на стената.
— Детективите са уведомени, че с госпожа Крос ще си бъдете вкъщи, когато дойде време да вземат показания.
Кимнах и се помолих мислено да изчакат до сутринта, преди да дойдат у дома.
— Изключих телефона в кухнята, когато пристигнахме.
— Забелязах. Благодаря ти.
Някой почука на вратата. Изтръпнах, защото очаквах да се появи Ева. Въздъхнах от облекчение, когато в стаята влезе Ангъс.
— Връщам се там — каза Раул. — Ще ви държа в течение.
— Донеси ми чантата на Ева от колата. И потърси Кари. Доведи го тук.
Раул кимна и излезе.
Ангъс се настани в стола, от който колегата му бе станал току-що.
— Съжалявам, момко.
— Аз също.
— Трябваше да съм там.
— И още един човек, когото обичам, да попадне в обсега ни куршумите? — Станах, бях прекалено напрегнат и не ме свърташе на едно място. — Истински късмет е, че по това време беше в дома на семейство Лукас.
Ангъс ме погледна за момент, после сведе поглед към ръцете си.
Трябваше ми минутка, за да осъзная какво съм казал. И още една, за да се сетя, че никога преди не съм му казвал, че го обичам. Надявах се, че все пак го е знаел.
Пое си дълбоко въздух, вдигна брадичка и ме погледна отново.
— Как е Ева?
— Трябва да проверя. В момента е във ваната.
— Горкото момиче.
— Все още не знае — изрекох и потърках врата си. — Не съм ѝ казал.
— Гидиън — Ангъс бе разтворил широко очи и в тях се четеше палещият ужас, който изпитвах аз, — не можеш…
— Каква би била ползата, ако ѝ кажа? — срязах го. — Засега не знаем нищо. Майка ѝ вече я няма. Не бих я пуснал да се върне там и да види… това. Защо да я измъчвам и да я излагам на риск? Боже мой, можеше тя да е на мястото на Моника! Ако не я държим в безопасност, може да ѝ се случи същото.
Гледаше ме като човек, който бе виждал — а и все още виждаше — твърде много неща.
— Ще проведа няколко телефонни разговора — казах и извадих телефона си. — Трябва да поставя ситуацията под контрол, преди да ѝ кажа. Да се опитам да смекча удара, доколкото е възможно. Преживяла е толкова много… — Не можех да говоря повече, очите ми горяха.
— Какво да направя, за да ти помогна? — попита Ангъс тихо.
Взех се в ръце.
— Трябва ми самолет, който да докара бащата на Ева. Сега ще му се обадя.
— Ще имам грижата — заяви и се изправи.
— Дай ми няколко минути, за да му съобщя новината, и му изпрати съобщение с информация за полета веднага щом я получиш.
— Няма проблем.
— Благодаря ти.
— Гидиън… Трябва да ти кажа, че претърсването на дома на семейство Лукас се оказа успешно. — Бръкна в джоба си и извади флашка с размерите на дребна монета. — Ани държеше това в сейф в спалнята, в кутийка под бижутата си. Сканирала е всички записки.
Погледнах го с празен поглед.
В момента Ани и Хю бяха най-малката ми грижа.
— Всичко е лъжа — продължи. — Не се споменава нищо за случилото се. Но когато имаш време да погледнеш записките, може да ти се стори интересно казаното за Кристофър.
Ангъс остави флашката на бюрото ми и излезе от стаята.
Вперих поглед в нея. Приближих се, отворих чекмеджето и с едно движение я бутнах вътре.
Включих отново телефона си. Видях, че имам есемеси и гласови съобщения от Кари, Магдалин, Кланси, Айрланд, Крис…
Дойдоха ми в повече в този момент, затова отидох на главното меню.
Избрах телефона на доктор Питърсън и му се обадих. Изслушах записа и натиснах бутона за спешни случаи извън работно време. Казах на оператора, че наистина става въпрос за изключително спешен случай и докторът трябва да ми се обади възможно най— скоро.
Говорех за нещо изключително лично, но целият разговор протече хладно и дистанцирано. Този мрачен процес ми се стори обиден за красивата и изпълнена с живот съпруга и майка, която вече не бе между нас. И все пак установих, че много ми се иска, ако е възможно, и следващият разговор, който се налагаше да проведа, да протече също толкова спокойно и безпристрастно.