— Гидиън — притисна се до мен и ме прегърна, — добре съм.
Въздъхнах, прегърнах я и бързо я пуснах. Болеше ме да я прегръщам, като знаех какво премълчавам.
— Дай да погледна, за да се убедя.
Лъки седеше, извил глава на една страна, и ме наблюдаваше с любопитство, докато преглеждах ръката на Ева. Почистих зачервеното ожулено място с тампон, напоен с антисептик, и го намазах с успокояващ мехлем. Сложих отгоре марля, за да не се замърси. Намазах обилно с арника синината на бедрото ѝ, като движех леко пръсти по нараненото място, докато гелът попие напълно.
Допирът и вниманието ми я възбуждаха въпреки нежеланието ми. Стиснах очи и се изправих.
— Хайде бързо в леглото, госпожо Крос.
— Ммм… Да, да вървим в леглото. — Протегна ръце към раменете ми и прокара пръсти по развързаните краища на папийонката ми. — Харесва ми, че си разкопчал яката си. Много е секси.
— Ангелчето ми… убиваш ме. — Улових ръцете ѝ. — Имам още малко работа.
— Добре. Ще се държа прилично. Засега.
Хванах я за ръка и я изведох от банята. Запротестира, когато извадих фланелка с надпис „Крос индъстрис“ и я нахлузих през главата ѝ.
— Ами диамантите? — попита.
След тази нощ може би никога повече нямаше да ги сложи. Къде, по дяволите, беше доктор Питърсън? Имах нужда от него, трябваше да ми помогне да кажа на Ева правилните думи по правилния начин, когато моментът настъпи.
Докоснах бузата ѝ с върха на пръстите си — само този допир можех да си позволя.
— Така ще ти е по-удобно.
Завих я в леглото и отметнах косата от бузата ѝ. Щеше да заспи с вярата, че майка ѝ все още е на този свят, а съпругът ѝ никога няма да я излъже.
— Обичам те.
Целунах я по челото, исках тези думи да отекват в съня ѝ.
Беше твърде възможно на сутринта, когато се събуди, вече да не вярва в тях.
Оставих Ева да си почива, затворих вратата на спалнята и отидох в кухнята, за да си налея нещо за пиене. Нещо силно, което влиза лесно и би могло да развърже възела в стомаха ми.
В хола заварих Кари. Седеше на дивана и държеше главата си в ръце. Ангъс говореше тихо по телефона, седнал в далечния край на масата за хранене.
— Искаш ли нещо за пиене? — попитах Кари, когато минах покрай него.
Вдигна глава и видях сълзите му. Беше страшно разстроен.
— Къде е Ева?
— В момента спи. Така е най-добре.
Отидох в кухнята, взех две чаши и бутилка уиски и сипах догоре. Плъзнах едната чаша към Кари, когато той застана до мен.
Изпих питието си на една глътка. Затворих очи и усетих как ме изгаря отвътре.
— Ще останеш в стаята за гости. — Гласът ми бе загрубял от силното питие. — Ева ще има нужда от теб на сутринта.
— И двамата ще имаме нужда един от друг.
Сипах си още едно.
— Виктор пътува насам.
— Дявол да го вземе! — Кари избърса очи. — Стантън остаря направо пред очите ми, човече. Сякаш трийсет години от живота му изтекоха само за миг.
Ръката му трепереше силно, когато вдигна чашата към устните си.
Телефонът иззвъня в джоба ми, извадих го и отговорих, въпреки че номерът беше непознат.
— Крос.
— Гидиън, доктор Питърсън се обажда. Получих съобщението ти.
— Само момент… — Притиснах телефона към гърдите си и погледнах към Кари: — Трябва да проведа този разговор.
Той махна с ръка, вперил поглед в кехлибарената течност в чашата си.
Отидох до спалнята и открехнах вратата. С облекчение видях, че Ева спи дълбоко, а кучето се е сгушило на кълбо до нея. Отдалечих се, влязох в кабинета си и затворих вратата.
— Извинете, трябваше да отида в друга стая, за да мога да говоря спокойно.
— Няма нищо. Какво става, Гидиън?
Отпуснах се в стола зад бюрото си и подпрях глава с ръка.
— Обадих се заради майката на Ева. Тази вечер стана инцидент. Беше убита.
— Моника… — Пое си дълбоко въздух. — Разкажи ми какво точно стана.
Спомних си, че Моника също е… беше… пациент на доктор Питърсън. Съобщих му същото, което казах и на Виктор.
— Трябва да дойдете у нас. Имам нужда от помощта ви. Не знам как да съобщя на Ева.
— Как да…? Съжалявам, Гидиън. Късно е и не разбирам. Предположих, че Ева е била с теб, когато всичко това се е случило.
— Беше точно до мен, но я съборих на земята, за да я предпазя. Изкарах ѝ въздуха. Изгуби съзнание и когато отново дойде на себе си, ѝ казах, че е било фалшива тревога.
— О, Гидиън — въздъхна доктор Питърсън, — не е било никак разумно от твоя страна.
— Взех правилното решение. Ева с нищо не би могла да помогне при тези обстоятелства.