— Защо? Аз не знам нищо.
Страхът, с който се борих цяла нощ, ме погълна. Очаквах гняв и сълзи. Неистова експлозия от емоции. Вместо това Ева изглеждаше дезориентирана. Почти безжизнена.
— Ангелчето ми… — Пуснах едната ѝ ръка и помилвах лицето ѝ. — Кари е тук, в стаята за гости. Баща ти ще пристигне съвсем скоро.
— Татко. — Една-единствена сълза се търкулна по бузата ѝ. —Той знае ли?
— Да. Казах му. Кари също знае. И той беше там.
— Трябва да говоря с него. Тя беше като негова майка.
— Ева — седнах на ръба на стола и обхванах раменете ѝ, — сега не е необходимо да се тревожиш за другите.
— Защо не ми каза? — Взря се в мен с празен поглед. — Защо ме излъга?
Понечих да обясня, но се разколебах. Накрая все пак ѝ казах:
— За да те предпазя.
Вдигна поглед към лицето ми, после го отмести встрани.
— Усещах, че се е случило нещо лошо. Сигурно затова не съм никак изненадана. Но когато си тръгнахме… тя беше ли…?
— Била е вече мъртва, Ева. Няма да те лъжа повече. Когато те измъкнах оттам, нямах представа дали някой е бил улучен. За мен най-важното беше да те откарам на безопасно място. След това…
— Няма значение.
Опитах се да си поема въздух, не можех да дишам.
— Нищо не можеше да направиш.
— Сега вече е без значение.
— В момента си в шок, Ева. Погледни ме.
Не го направи. Аз я вдигнах и я сложих в скута си. Тялото ѝ бе ледено. Прегърнах я силно, опитах се да я стопля, но тя продължаваше да трепери.
Станах, отидох до леглото и отметнах завивката. Седнах на ръба и завих и двама ни с одеялото. Покрих Ева от раменете надолу и я залюлях, допрял устни до челото ѝ.
— Толкова съжалявам, ангелчето ми. Не знам какво да сторя. Кажи ми какво да направя.
Нито ми отговори, нито се разплака.
— Спал ли си изобщо? — попита Крис тихо. Може би трябва да си полегнеш за час-два.
Погледнах от мястото си зад бюрото и се стреснах, когато видях втория си баща. Не го
бях чул да влиза. Докато гледах през прозореца, без да виждам нищо, мислите ми бяха отлетели съвсем другаде.
Виктор и Кари бяха в хола с Ева, изглеждаха съсипани от скръб и едва отронваха по някоя дума. Ангъс бе някъде в сградата. С хората от рецепцията се опитваше да удържи тълпата от фотографи и репортери, която се бе насъбрала пред главния вход.
— Говори ли с Ева? — попитах и разтърках зачервените си очи. — Баща ѝ и Кари са пълни развалини, а тя…
Боже мой! Как се чувстваше тя? Нямах никаква представа. Изглеждаше ми някак… дистанцирана. Сякаш не изпитваше и капка от мъката и безсилния гняв на двамата мъже, които дълбоко обичаше.
— Тя е като вцепенена — довърши вместо мен Крие и седна. — В някакъв момент ще осъзнае какво става. Засега се справя по единствения начин, по който може.
— „В някакъв момент“ не означава нищо! Трябва да знам кога… как… какво да направя.
— Затова е нужно да се погрижиш за себе си, Гидиън. — Изгледа ме внимателно и загрижено. — За да бъдеш силен и да я подкрепиш, когато има нужда от теб.
— Ева не ми дава възможност да я успокоя. Твърде заета е да се тревожи за другите.
— Убеден съм, че това я разсейва от собствената ѝ загуба — каза тихо. — Дава ѝ нещо друго, върху което да съсредоточи вниманието си. Вслушай се в съвета ми, сега трябва да се погрижиш за себе си. Очевидно е, че не си мигнал цяла нощ.
Засмях се горчиво.
— Какво ме издаде? Смокингът ли?
— Зачервените очи, наболата брада. Ева има нужда от съпруг, който ще запази спокойствие и ще се справи с всичко. А ти не приличаш на този човек.
— По дяволите! — Изправих се на крака. — Просто ми се струва… неправилно да се държа, сякаш нищо не се е случило.
— Нямах това предвид. Но животът продължава. Ева ще продължи напред с твоя помощ. Така че бъди себе си. В момента ми се струваш толкова нестабилен, колкото са и другите в хола.
Така беше. Фактът, че Ева не се обръща към мен за подкрепа, ме плашеше най-много.
Но знаех, че Крие е прав. Ако не изглеждах достатъчно силен, за да мога да я подкрепя, как изобщо очаквах жена ми да се опре на мен?
Крие се изправи.
— Ще направя кана с кафе, докато ти си вземаш душ. Донесох малко храна. Сладкиши и сандвичи от една пекарна, която брат ти ми препоръча. Скоро ще стане време за обяд.
Не можех да си представя да хапна каквото и да било, но Крис бе проявил загриженост.
— Благодаря ти.
Отидохме заедно до вратата.