Гидиън го представи на всички, а в това време аз го наблюдавах и следях реакциите му, докато се запознаваше с хората, за които бе чувал толкова интимни неща.
Поговори набързо с мен и ми поднесе съболезнованията си. Доктор Питърсън харесваше майка ми и често се отнасяше твърде снизходително към невротичното ѝ поведение. Ясно личеше, че е разтърсен от загубата ѝ, което ме наведе на въпроса какво ли си мисли за собственото ми поведение. Навярно се затрудняваше да прецени. Направих усилие да отговоря на въпросите му как съм.
Отдели на Гидиън доста повече време, двамата се оттеглиха в трапезарията и разговаряха почти шепнешком.
После мъжът ми се обърна към мен и разбрах, че разговорът им е приключил. Придружих доктор Питърсън до фоайето и го изпратих, но преди това забелязах чантичката си на една странична маса.
Извадих телефона си и видях, че имам десетки пропуснати повиквания и съобщения. От Мегуми, Уил, Шона, доктор Травис… дори от Брет. Тъкмо започнах да отварям съобщенията едно по едно и да им отговарям, когато телефонът ми завибрира — някой ме търсеше. Проверих името, изписано на екрана, погледнах към Кари и видях, че говори с баща ми, след което прекосих хола и се запътих към спалнята.
— Здрасти, Трей…
— Ева, аз… Може би не трябва да те безпокоя в момент като този, но разбрах за случилото се от новините и набрах номера ти, преди да се сетя, че не е удобно. Искам само да ти кажа колко много съжалявам за загубата ти.
Седнах на един от столовете, отказвах да мисля за заглавията във вестниците.
— Благодаря ти за загрижеността.
— Не мога да повярвам какво е станало. Ако бих могъл да ти помогна с нещо, моля те, кажи ми.
Отпуснах натежалата си глава на облегалката и затворих очи. Спомних си красивото
лице на Трей, меките му лешникови очи и малката издутина на носа му, която по негови думи бе резултат от счупване.
— Виж, Трей, не искам да се чувстваш виновен, но трябва да знаеш, че майка ми означаваше много за Кари. Беше му като втора майка. В момента той наистина страда.
Трей въздъхна:
— Съжалявам да го чуя.
— Все исках да ти се обадя… преди това да се случи — продължих и свих крака под себе си. — Да те чуя какво правиш, но… и да си поговорим за други неща. Исках да ти кажа, че според мен трябва да направиш това, което е най-добро за теб. Ако мислиш, че между вас с Кари би могло да има нещо, трябва бързо да вземеш решение. Вратата се затваря.
— Нека позная. Започнал е да излиза с някого.
— Не, точно обратното. Реши известно време да остане сам и да преосмисли желанията си. Нали знаеш, че скъса с Татяна?
— Така твърди.
— Ако му нямаш доверие, е най-добре да се разделите окончателно.
— Съжалявам… — Издаде нисък отчаян звук. — Не исках да кажа това.
— Кари се възстановява, Трей. Много скоро ще е готов да продължи напред. Трябва да помислиш над това.
— Нищо друго не правя. Но все още не знам какъв е отговорът.
Потърках мястото между веждите си.
— Може би не си задаваш правилния въпрос. Как се чувстваш по-щастлив — с него или без него? Изясни си това, а останалото ще се изясни само.
— Благодаря ти, Ева.
— Колкото и странно да ти се струва, ние с теб изминахме един и същи път. С Гидиън непрекъснато твърдяхме, че ще успеем да се справим, но това беше… знам ли… — Опитах се ди намеря правилните думи сред мъглата, която цареше в главага ми. — Ненужно перчене. Инат. Знаехме, че строим къща от карти, и това беше част от проблема ни. Не предприемахме стъпките, които биха осигурили здрава основа на връзката ни. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да.
— Но и двамата се променихме много, както се промени Кари заради теб. А направихме и много компромиси.
Усетих, че съпругът ми влиза в стаята, и отворих очи.
— Заслужаваше си, Трей — казах тихо. — Вече не сме само и сферата на пожеланията. Все още се сблъскваме с трудности, сполетяват ни абсолютно непредвидени неща, но когато си казваме, че сме готови да преодолеем всички трудности, това е самата истина.
— Казваш ми да дам на Кари още един шанс?
Протегнах ръка към Гидиън и усетих приятен трепет в гърдите, когато той пристъпи към мен.
— Казвам само, че навярно ще ти харесат промените, които с направил. А ако се опиташ да го срещнеш по средата на път, сигурно ще установиш, че пътешествието си е струвало.
Малко след шест Крис си тръгна и отиде да вечеря с Кристофър. По някаква причина той и Гидиън се спогледаха особено, когато съпругът ми отиде да го изпрати. Така и не попитах защо. Отношенията им се бяха променили. Предпазливостта, с която се отнасяха един към друг, вече я нямаше. Не възнамерявах да поставям това под въпрос, нито да карам