— Ясно. — Запали мотора и тръгнахме.
Набрах номера на Кари.
— Здрасти — поздрави ме той. — Как мина обядът?
— Добре — отвърнах и му разказах всичко.
— Не ти е било скучно — отбеляза, когато привърших разказа си. — Май не разбрах цялата история с Ландън, но аз по принцип не разбирам много твоя човек. Има ли на този свят някой, който да не му е сърдит за нещо?
— Аз.
— Да, но не се чукаш с него.
— Кари, кълна се, ще те убия.
Засмя се.
— Свързах се с Блеър. Каза, че ако ти е удобно, може утре да дойде в мезонета. Само му изпрати съобщение кога си свободна и ще направи всичко възможно.
— Чудесно. А какво става с Кристин?
— Сега ще ти кажа и за нея, бебчо. Днес цял ден ще си бъде и офиса, така че можеш да ѝ се обадиш, когато решиш. Или ѝ изпрати имейл, ако ти е по-лесно. С нетърпение очаква да си поприказва с теб.
Ще ѝ се обадя. Реши ли къде ще ходим на вечеря довечера?
— Яде ми се нещо азиатско. Китайско, японско, тайландско… нещо такова.
— Азиатска кухня. Добре, така да бъде — съгласих се и отпуснах глава на облегалката. –
Благодаря ти, Кари.
— Радвам се, че можах да помогна. Кога се прибираш у дома?
— Още не знам. Имам да свърша още нещо и след това си идвам.
— Ще се видим тогава.
Затворих телефона в момента, в който шофьорът паркира колата до бордюра.
— Ей там, от другата страна на улицата, е кабинетът ѝ — обясни Ангъс и насочи вниманието ми към близката тухлена сграда от моята страна. Беше на няколко етажа и имаше малко спретнато фоайе, което се виждаше през стъклената входна врата.
Огледах постройката за момент, представих си как Ани Лукас стои в кабинета си с пациент, който разкрива пред нея най-интимните си тайни, без изобщо да предполага с какъв човек разговаря. Такива са правилата на играта. Психолозите и психоаналитиците, на които се доверяваме, знаят всичко за нас, докато ние знаем за тях само това, което могат да ни разкрият снимките по бюрата им и дипломите по стените.
Започнах да прехвърлям номерата в телефона си, докато открих този на Кристин и ѝ се обадих. Секретарката ѝ ме свърза веднага.
— Здравей, Ева. Възнамерявах да ти звънна, но твоят приятел ме изпревари. Всъщност от няколко дни се опитвам да се свържа с теб.
— Знам. Съжалявам.
— Няма проблем. Видях снимките ти с Крос на плажа. Разбирам защо не отговори на обажданията ми. Но трябва непременно да се видим и да уточним някои подробности.
— Сватбата ще бъде на двайсет и втори септември.
Настъпи мълчание.
— Добре. Леле!
Трепнах — знаех, че искам прекадено много за толкова кратко време. И че ще са нужни доста пари, за да стане всичко готово за деня на сватбата.
— Реших, че майка ми е права по отношение на цветовата гама. Нека всичко е в бяло, кремаво и златно. Но искам и малки акценти в червено. Например, ако букетът ми е в неутрални тонове, бижутата, които нося, да са с рубини.
— Добре. Чакай да помисля. Какво ще кажеш да сложим червени волани под белите покривки за маса? Или подложки от венецианско стъкло под кристалните чинии… Ще ти предложи няколко варианта — заяви и въздъхна шумно. — Обаче наистина трябва да видя мястото, където ще се състои събитието.
— Мога да уредя самолет дотам. Кога искаш да заминеш?
— Възможно най-скоро — отвърна, без да се замисли. — Утро вечер съм заета, но можем да го направим сутринта.
— Ще го уредя и ще ти изпратя подробностите.
— Ще чакам. Ева… роклята ти готова ли е?
— Ами… не.
Кристин се засмя. Когато заговори отново, напрежението, което преди долавях в гласа ѝ, беше изчезнало напълно.
— С такъв мъж до теб напълно разбирам, че искаш тържеството да се състои възможно най-скоро. Но ако имаме повече време, ще сме сигурни, че всичко ще мине както трябва и сватбеният ти ден ще е идеален.
— Знам, че ще бъде идеален, дори нещо да се провали. — Потърках пръстена си с палец, присъствието му ми вдъхваше увереност. — Гидиън има рожден ден тогава.
— Добре. Ще уредим всичко.
Усмихнах се.
— Благодаря ти. Ще се чуем скоро.
Затворих телефона и се загледах в сградата от другата страна на улицата. До нея имаше малко кафене. Реших да отида там и да си взема едно лате, но първо трябваше да се обадя на дизайнера.
Изпратих съобщение на Гидиън: „С кого трябва да говоря, за да уредя самолет за утре сутрин, който да отведе сватбения агент до къщата в Аутър Банкс?“
Стори ми се доста странно да задавам такъв въпрос. Кой би пуснал, че някога ще имам на разположение частен самолет? Не бих сигурна, че ще свикна с тази мисъл.