— Ако си търсиш някого, когото да обвиниш, не мога да ти помогна.
— Хич не те интересува дали ще се разведат. Сигурно мислиш, че съм глупачка да се разстройвам толкова на моята възраст.
— Не е вярно. Имаш пълното основание да си огорчена.
Погледнах към вратата на кабинета си, Скот стоеше от другата страна. Дадох му знак, че съм го разбрал, когато посочи часовника си. След това се върна обратно на бюрото си.
— Тогава ми помогни да оправим нещата, Гидиън!
— Господи! Не знам защо си мислиш, че мога да направя каквото и да било.
Разплака се отново.
Изругах наум, не ми беше приятно, че страда толкова много, особено като знаех, че донякъде и аз съм виновен за това.
— Миличка…
— Можеш ли поне да се опиташ да ги вразумиш?
Затворих очи. Аз бях проклетият проблем, затова беше невъзможно да помогна за разрешаването му. Но не можех да ѝ го кажа.
— Ще им се обадя.
— Благодаря ти — подсмръкна отново Айрланд. — Обичам те. Изохках тихо. Прилоша ми от удара, който ми нанесоха думите ѝ. Затвори, преди да успея да ѝ кажа още нещо. Почувствах се така, сякаш съм изпуснал някаква възможност.
Оставих телефона на бюрото си, едва се сдържах да не го пратя в стената.
Скот отвори вратата и подаде глава през нея:
— Всички ви очакват в конферентната зала.
— Идвам.
— А господин Видал иска да му се обадите, когато ви е удобно.
Кимнах отсечено, но вътрешно изпъшках, когато чух името на втория си баща.
— Ще го потърся.
Наближаваше девет вечерта, когато Раул ми изпрати съобщение, че Ева пътува към мезонета. Излязох от кабинета в дома си и отидох да я посрещна във фоайето. Вдигнах учудено вежди, когато видях, че носи голяма кутия. Раул стоеше зад нея със сак в ръка.
Ева ми се усмихна, когато поех кутията от нея.
— Донесох нещо, с което ще превзема дома ти.
— Превземай го на воля — отвърнах, очарован от палавото пламъче в сивите ѝ очи.
Раул остави сака на пода в хола, после тихо се измъкна и ни остави сами. Проследих Ева с поглед, не можех да откъсна очи от тъмните дънки, които очертаваха извивките на тялото ѝ, и от широката копринена блуза, втъкната в тях. Сложила бе обувки без ток и така беше трийсетина сантиметра по-ниска от мен. Косата ѝ падаше около раменете и ограждаше лицето ѝ, по кое то нямаше никакъв грим.
Хвърли чантата си на креслото, което бе най-близо до вратата. Отиде до масичката за кафе, събу обувките си и плъзни поглед по голите ми гърди и черното копринено долнище на пижама, което бях облякъл.
— Обеща да се държиш прилично, шампионе.
— Мисля, че се държа повече от прилично, като се има предвид, че все още не съм те целунал. — Отидох до масата в трапезарията и оставих кутията. Погледнах в нея и видях цял куп снимки в рамки, увити в хартия, за да не се счупят. — Как мина вечерята?
— Вкусна беше. Ще ми се Татяна да не беше бременна, но според мен това помага на Кари да преосмисля някои неща и да порасне. А това е добре.
Реших, че е по-разумно да ѝ спестя мнението си по въпроса, затова само кимнах.
— Да отворя ли бутилка вино?
Ева озари стаята с усмивката си.
— Би било чудесно.
След малко се върнах в хола и установих, че жена ми е подредила цяла колекция снимки по полицата на камината. Сред тях беше колажът от наши общи снимки, който ѝ бях дал да държи на служебното си бюро. Освен това имаше фотографии на Кари, Моника, Стантън, Виктор и Айрланд. В рамка бепк поставена и една стара снимка, на която аз и баща ми бяхме ни брега на океана. Дадох я на Ева, когато подписвахме нотариалния акт за къщата в Аутър Банкс.
Отпих от чашата си и огледах резултата. В хола нямаше други лични вещи, затова промяната беше… коренна. Освен това рамките бяха покрити с ярка мозайка от огледални парчета, които проблясваха и привличаха погледа.
— Да не би да се събужда ергенското ти чувство за самосъхранение? — подразни ме Ева и взе чашата, която ѝ подадох.
Погледнах я развеселено.
— Твърде късно е да се плаша.
— Сигурен ли си? Защото аз едва сега започвам.
— Време беше.
— Добре тогава. — Жена ми сви рамене и отпи от червеното вино, което бях избрал. — Готова бях да те умилостивя с една свирка, ако започнеш много да нервничиш.
Усетих, че се надървям.
— Сега, като го спомена… май започва да ме избива студена пот…
Една пухкава топка се търкулна изпод масичката за кафе и ме блъсна толкова силно, че разлях вино по ръчно тъкания френски килим под краката ми.
— Какво, по дяволите, беше това?
Топката се разтърси и се превърна в кученце, малко по-голямо от обувката ми. Заклатушка се към мен с несигурна крачка. Преобладаващите му цветове бяха черно и светлокафяво, но коремчето му беше бяло. Имаше огромни уши, клепнали около сладка муцунка, и грееше от радостно вълнение.