— Иска ми се да ти кажа, че много съжалявам, задето родителите ти се развеждат, но знам, че няма да ми повярваш, затова няма да си правя труда. Вместо това ще ти кажа, че съм готов да помогна, ако имаш нужда от мен.
— Върви по дяволите — изруга той и затвори телефона.
Дръпнах слушалката от ухото си и за момент я задържах във въздуха. Не винаги съм имал лоши чувства към Кристофър, макар и той да не го вярва. Някога с готовност го приех в живота си. За кратко време имах другар. Брат. Сам си беше заслужил неприязънта, която сега изпитвах към него. Но независимо дали му харесваше, или не, бях готов да се погрижа за него, да му помогна да не страда прекалено много.
Върнах слушалката на мястото ѝ и се залових отново за работа. В крайна сметка не можех да оставя нищо спешно да ме изненада през уикенда. Планирах да се усамотя с жена си и да се откъснем напълно от света.
Огледах внимателно доктор Питърсън, който седеше съвсем спокойно срещу мен. Беше по тъмни широки дънки и запасана в тях бяла риза и както винаги изглеждаше абсолютно невъзмутим. Запитах се дали съзнателно полага усилия да изглежда толкова безобиден. Вече знаеше какво съм преживял с предишния си терапевт и разбираше, че винаги ще го приемам като известна заплаха.
— Как беше престоят ви в Уестпорт? — попита докторът.
— Тя обади ли ви се?
Преди Ева винаги се чуваше предварително с доктор Питърсън, защото искаше да е сигурна, че непременно ще обсъдя с него онези въпроси, които смяташе за важни. Никак не ми беше приятно и възразявах срещу действията ѝ, но тя го правеше единствено от любов към мен, така че не можех да се оплаквам.
— Не — отвърна Питърсън мило и се усмихна добронамерено. — Видях снимката ви с Ева.
Останах изненадан.
— Никога не бих предположил, че четете таблоидите.
— Жена ми ги чете. Показа ми снимките, защото според нея сте много романтични. Не мога да не се съглася. И двамата изглеждате много щастливи.
— Наистина сме щастливи.
— Разбираш ли се със семейството на Ева?
Облегнах се назад и отпуснах ръка на страничната облегалка.
Познавам Ричард Стантън от много време, а с Моника се запознах преди няколко години.
Деловите и неофициалните познанства са много по-различни от това да станеш роднина с някого.
Проницателният му коментар ме жегна, но се опитах да отговоря честно:
— Чувствах се малко… неудобно. Нямаше определена причина за това, но го преодолях.
Доктор Питърсън се усмихна по-широко.
— Как успя да се справиш?
— Съсредоточих вниманието си върху Ева.
— Значи си стоял на разстояние от останалите?
— Не повече от обикновено.
Той си записа нещо на таблета.
— Случи ли се нещо друго, откакто се видяхме в четвъртък?
Изкривих устни в кисела усмивка.
— Ева ми подари куче. Още е кутре.
Питърсън вдигна поглед:
— Поздравления.
Свих рамене.
— Ева го намира за много забавно.
— Значи кучето е нейно?
— Не. Донесе всичко, което му е необходимо, и ми го остави в скута.
— Домашният любимец е доста голяма отговорност.
— Кучето ще е добре. Животните умеят да се справят и сами — отвърнах, но тъй като докторът изчакваше търпеливо, продължих: — Вторият ми баща е подал молба за развод.
Питърсън наклони леко глава и ме изгледа с проучващ поглед.
— Само за няколко минути обсъдихме отношенията ти с роднините на Ева, новото куче и разтрогването на брака на родителите ти. Това е огромна промяна за човек, който се стреми всичко в живота му да е подредено.
Просто обобщаваше очевидното, затова замълчах.
— Изглеждаш забележително спокоен, Гидиън. Може би защото отношенията ви с Ева вървят добре?
— Изключително добре.
Съзнавах, че разликата между този сеанс и онзи от миналата седмица е огромна. Тогава бях полудял от паника заради раздялата с Ева; бях ужасен и обезумял от мисълта, че може да ме напусне. Спомнях си тези чувства с тревожна яснота, но ми беше трудно да приема колко бързо се бях… сринал. Сега но можех да разпозная онзи отчаян мъж, в който се бях превърнал; не можех да приема, че той има нещо общо с представата ми за мен самия.
Доктор Питърсън кимна.
— Как би подредил по значимост трите неща, които спомена?
— Зависи какво разбираме под „значимост“.
— Прав си. Кое от тях ти оказа най-голямо въздействие?
— Кучето.
— То има ли си име?
Опитах се да потисна усмивката си.
— Казва се Лъки.
По някаква причина докторът си отбеляза това.
— Би ли купил на Ева домашен любимец?