— Добре — каза Гидиън по телефона и въздъхна. — Идвам. Погледнах го.
— Трябва да отидеш някъде ли?
— Не. Ангъс е докарал Лъки.
Усмихнах ce.
— Кой е Лъки? — попита Араш.
— Кучето на Гидиън.
Адвокатът го погледна с подобаваща изненада:
— Имаш куче?
— Вече да — отговори Гидиън печално и излезе от кухнята. Направо се разтопих, когато минута по-късно се върна с Лъки, който се въртеше щастливо в ръцете му и го ближеше по брадата. Мъжът ми, този титан на индустрията и световен магнат, стоеше по средата на стаята по риза и жилетка и гледаше смирено най-сладкото куче на света.
Взех телефона на Гидиън, отключих го и ги снимах.
Щях да сложа тази снимка в рамка при първа възможност. Докато държах телефона, реших да изпратя съобщение на Кари. „Здрасти, Ева е. Искаш ли да дойдеш в мезонета за вечеря?“
Изчаках няколко секунди да получа отговор, след което оставих телефона и продължих да режа.
— Трябваше да те послушам за Ани — казах на Гидиън, след като се сбогувахме с Араш и се върнахме в хола. — Съжалявам.
Спусна ръка по гърба ми, стигна до кръста ми и ме притисна.
— Няма за какво да съжаляваш.
— Сигурно се чувстваш ужасно обезсърчен, когато ти се налага да се бориш с ината ми.
— Страхотна си в леглото, а и там не си инат, така че…
Засмях се, когато чух собствените си думи от неговата уста.
Чувствах се щастлива. Изкарала бях вечерта с него и Араш, което ми даде възможност да наблюдавам Гидиън. Той бе толкова доволен и спокоен в компанията на приятеля си. Движех се из мезонета, сякаш бе мой дом.
— Чувствам се омъжена — измърморих, осъзнала, че досега е било така.
Разменили си бяхме клетви и пръстени, но те бяха само нормални белези на брака.
Истинската му същност бе друга.
— Така би трябвало да е — отвърна Гидиън с познатия ми арогантен тон, — тъй като си и ще бъдеш омъжена за мен до кря на живота си.
Погледнах го, докато се настанявах до него на дивана.
— А ти така ли се чувстваш?
Спря поглед на килимчето на Лъки до камината, където кучето спеше доволно.
— Питаш ме дали се чувствам опитомен?
— Това никога няма да стане — заявих сухо.
Гидиън ме изгледа изпитателно.
— А ти искаш ли го?
Плъзнах ръка по бедрото му, не можах да се въздържа.
— Не.
— Тази вечер… ти беше приятно, че Араш е тук.
Вдигнах поглед към него.
— Да не би да ревнуваш от адвоката си? Би било много глупаво.
— На мен също не ми харесва — намръщи се Гидиън. — Но не имах предвид това. Приятно ти е да каниш гости.
— Да — отвърнах и се намръщих. — На теб не ти ли е приятно.
Съпругът ми погледна встрани и нацупи устни.
— Няма нищо, всичко е наред.
Останах като вцепенена. Домът на Гидиън бе неговото убежище. Аз бях първата жена, която доведе тук. Предположих, че е канил на гости приятелите си, но може и да не го е правил. Може би мезонетът беше мястото, където се усамотяваше на пълно.
Протегнах се и стиснах ръката му.
— Съжалявам, че не те попитах предварително, Гидиън. Не се сетих, а трябваше. Това е твоят дом…
— Нашият дом — прекъсна ме и отново насочи вниманието си към мен. — За какво се извиняваш? Имаш пълното право да правиш каквото си пожелаеш тук. Не трябва да ми искаш разрешение за абсолютно нищо.
А ти не трябва да се чувстваш притиснат в собствения си дом.
— В нашия дом — изрече рязко. — Трябва да свикнеш с тази мисъл, Ева. И то бързо!
Отдръпнах се заради внезапното му избухване.
— Ядосан си.
Стана и обиколи масата за кафе, излъчваше напрежение.
— Преди малко се чувстваше омъжена, а сега се държиш като гостенка в дома ми.
— В нашия дом — поправих го. — Което означава, че и двамата живеем тук. И ти си напълно в правото си да кажеш, че би предпочинал да не каним гости.
Гидиън прокара ръка през косата си — сигурен признак, че напрежението в него расте.
— Изобщо не ми пука от това.
— Поведението ти говори друго — отбелязах с равен тон.
— По дяволите! — изруга и застана срещу мен, сложил ръце на стегнатите си бедра. — Араш ми е приятел. Защо да ми пука, че му готвиш вечеря?
Отново ли започваше да ревнува?
— Сготвих вечеря за теб и го поканих да остане.
— Добре. Няма значение.
— Не е добре, изглеждаш ядосан.
— Не съм.
— А аз съм объркана, което ме ядосва.
Гидиън стисна зъби. Обърна се, отиде до камината и започна да разглежда семейните снимки, които бях подредила по полицата.
Изведнъж съжалих, задето ги сложих там. Знаех, че често го притискам и очаквам да се промени прекалено бързо. Освен това разбирах, че всеки се нуждае от спокойно и усамотено място, където не е необходимо да е винаги нащрек. Исках аз да създам такова място за Гидиън, да го накарам да се чувства истински спокоен в дома ни. Но ако превърнех мезонета в място, което съпругът ми предпочиташе да избягва, ако му станеше по-лесно да отбягва самата мен, тогава щях сериозно да застраша брака ни, а аз го ценях повече от всичко на света.