Можех да прекарвам дните си с онази проклета препаска около бедрата и да си играя на Тарзан, но по средата, някъде между тези две крайности, съществуваше вариант за щастлив и спокоен начин на живот.
— Ти ме предупреди за Ани. — Поклатих глава. — Трябваше да те послушам.
Ангъс сви рамене.
— Станалото станало. Ани Лукас не е дете. Достатъчно е голяма, за да поеме отговорност за решенията си.
„Какво правиш, момко?“ — беше ме попитал Ангъс, когато Ани Лукас се вмъкна на задната седалка онази първа вечер. През следващите седмици все по-ясно ми даваше да разбера, чс не одобрява поведението ми, докато накрая един ден ми повиши тон. Бях отвратен от себе си, че наказвам една жена, която не ми е направила нищо лошо, и си го изкарах на него, като му казах да не забравя къде му е мястото.
Болката в погледа му, която той бързо се опита да прикрие, щеше да ме преследва до последния ми ден.
— Съжалявам — казах и го погледнах право в очите — за държанието си.
По лицето му заигра лека усмивка.
— Не е необходимо да се извиняваш, но приемам извинението ти.
— Благодаря.
Гласът на Скот се чу от микрофона:
— Ще помоля Скот да организира полета — продължи. — Ще заминем в петък вечер и ще планираме нещата така, че да се върнем в понеделник сутрин. Точно навреме, за да отидеш на работа, щом си толкова амбициозен.
— Къде ще ходи Ева?
— Нямам представа. Шона отказва да ми каже, защото ти не трябва да знаеш. Заяви само, че няма да са тук през уикенда и трябва да те държа зает през цялото време, защото Кари не иска да се намесваш.
— Екипът на „Позит“ е тук. Освен това Арнолдо Ричи ви чака на телефона. Каза, че има да ви съобщи нещо съвсем кратко.
— Свържи ме с него — наредих.
Изчаках да светне червената лампичка и включих високоговорителя.
— Къде си?
— Здравей и на теб, приятелю — поздрави ме Арнолдо с лек италиански акцент. — Разбрах, че онзи ден с Ева сте били в ресторанта и съм ви изпуснал.
— Обядът беше прекрасен.
— Само такъв сервираме. И вечерята ни не е никак лоша.
Залюлях се в стола си.
— В Ню Йорк ли си?
— Да. Организирам ергенското ти парти. Всъщност точно затова ти се обаждам. Ако имаш планове за уикенда, ги отмени.
— С Ева ще сме извън града.
— Тя ще бъде извън града. Всъщност от Шона разбрах, че ще са извън страната. Така че ти също ще си извън града. Останалите момчета са съгласни с мен. Ще те принудим веднъж и ти да напуснеш Ню Йорк.
Бях толкова слисан от първите думи на приятеля си, че почти не чух последните.
— Ева няма да пътува извън страната.
— Ще трябва да го кажеш на нея и на приятелките ѝ — отвърна съвсем спокойно Арнолдо.
— Що се отнася до нас, ние отиваме в Рио.
Без да усетя, се бях изправил на крака. По дяволите! Ева не беше в сградата. Не можех просто да взема асансьора и да отида при нея.
— Не може да взема такива решения — отсякох.
Арнолдо замълча.
— С нищо няма да си помогнеш, ако ми се разсърдиш, Гидиън. А ако ѝ нямаш доверие, приятелю, изобщо не трябва да се жениш за нея.
Стиснах слушалката на телефона още по-здраво.
— Арнолдо, ти си най-близкият ми приятел. Но това ще се промени, ако не спреш да говориш глупости за Ева.
— Не си ме разбрал правилно — поясни бързо. — Ако се опитваш да я затвориш в клетка, за да се чувстваш сигурен, непременно ще я загубиш. Подобно поведение от страна на гадже може да се приеме за романтично. Но от страна на съпруг би могло да се окаже задушаващо.
Осъзнах, че в момента ми дава съвет, и започнах да броя до десет. Успях да стигна само до седем.
— Не мога да повярвам.
— Не ме разбирай погрешно. Араш ме убеждава, че тя е най-хубавото нещо, което ти се е случвало. Казва, че никога не те е виждал толкова щастлив и че тя направо те обожава.
— И аз твърдя същото.
Арнолдо въздъхна шумно:
— Влюбените мъже не са най-добрите свидетели.
Изведнъж спрях да се дразня и ми стана забавно.
— Защо вие двамата с Араш обсъждате личния ми живот?
— Приятелите го правят.
— По-скоро приятелките. Вие двамата сте възрастни мъже. Би трябвало да оползотворявате времето си по по-добър начин. — Свих ръка и почуках по бюрото си. — И очаквате да прекарам уикенда в Бразилия с клюкари като вас?
— Виж какво — продължи с изнервящо спокойствие, — за Манхатън и дума не може да става. И аз харесвам града, но мисля, че сме се насладили на прелестите му. Особено щом става въпрос за повод като този.