На остров Манхатън с площ от шейсет квадратни километра живееха около два милиона души, така че уединението беше рядко срещано и въображаемо удоволствие тук. Прозорците на апартаментите гледаха един към друг и между тях почти нямаше разстояние. Тъй като те често оставаха незакрити, всеки, който пожелае, можеше да наблюдава живота на хората зад тях. Телескопите бяха често срещана вещ.
Такъв беше животът в Ню Йорк. Всеки живееше в свой собствен свят, гледаше си работата и очакваше останалите да правят същото. Другият вариант беше да започнеш да изпитваш клаустрофобия — антитезата на духа на свободата, залегнал н основите на щата.
Стигнахме до „Кросфайър“ и излязох от колата заедно с Лъки. Ангъс ме последва през въртящата се врата и прекосихме фоайето в мълчание. Мъжете от охраната се изправиха, когато ме видяха, поздравиха ме по име и хвърлиха по един поглед на кутрето, сгушено под мишницата ми. Усмихнах се вътрешно, когато видях отражението си — бях по анцуг и фланелка, а косата ми беше още влажна от душа. Съмнявам се, че страничен човек би повярвал, че съм собственик на сградата.
Асансьорът бързо ни изкачи догоре и само няколко минути след пристигането си влязохме в офиса на „Крос индъстрис“. — Повечето кабинети бяха тъмни и празни, но някои амбициозни служители продължаваха да работят — или може би просто нямаха причина да се приберат вкъщи. Разбирах ги. Съвсем доскоро и аз прекарвах повече време в офиса, отколкото в мезонета.
Влязох в кабинета си, запалих лампите и затъмних стъклената стена. После отидох до меката мебел, настаних се на дивана и оставих Лъки на възглавницата до мен. Едва тогава забелязах, че Ангъс носи протрита кожена папка.
Придърпа кресло до ниската масичка и седна. Погледна ме право в очите.
Буца заседна в гърлото ми, като си помислих, че може да има друга причина. Ангъс изглеждаше прекадено мрачен, срещата ни — твърде официална.
— Няма да се пенсионираш — опитах се да го изпреваря, думите трудно излизаха от устата ми. — Няма да ти го позволя.
Изгледа ме за миг, след това чертите на лицето му омекнаха.
— А, момко, ще ме търпиш още известно време.
Изпитах огромно облекчение, отпуснах се на дивана, сърцето ми биеше силно. Лъки, който винаги бе готов за игра, скочи на гърдите ми.
— Долу! — наредих му, но той пощуря още повече. Притиснах го с една ръка и кимнах на Ангъс да започва.
— Сигурно си спомняш досието, което съставихме, когато се запозна с Ева — започна той.
Името ѝ привлече вниманието ми и аз изправих гръб.
— Разбира се.
Споменът за деня, в който срещнах Ева, нахлу в съзнанието ми. Седях в лимузината до бордюра и чаках всеки момент да потегля от „Кросфайър“. Тя влизаше в сградата. Видях я и усетих привличане. Не можах да устоя, казах на Ангъс да ме изчака и тръгнах след нея да я търся. Гонех жена — нещо, което никога дотогава не бях правил.
Когато ме видя, тя изпусна баджа си. Наведох се да го вдигна и прочетох името ѝ и компанията, за която работи. До края на нощта на бюрото в домашния ми кабинет имаше тънка папка с основните данни за нея — още нещо, което никога преди не бях правил за жена, която ме интересува само сексуално. По някакъв начин вече знаех, че е моя, макар още да не го осъзнавах. Колкото и да се самозаблуждавах, знаех, че тя ще играе важна роля в живота ми.
В следващите няколко дни досието набъбна, в него бяха включени родителите на Ева и Кари, а след това дори бабите и дядовците ѝ.
— Имаме договорка с един адвокат в Остин — продължи Ангъс, — който да ни съобщава за всички необичайни събития, свързани с Харисън и Лиа Трамел.
Родителите на Моника. Нямах нищо против, че напълно са се отчуждили от нея и Ева, когато дъщеря им родила незаконно дете. Така членовете на семейството, с които трябваше да си имам работа, ставаха по-малко. Но не изключвах възможността да променят решението си, когато Ева публично стане моя съпруга.
— Какво са направили?
— Починали са — заяви Ангъс, без да увърта, и отвори папката. — Почти преди месец.
Замислих се.
— Ева не знае нищо. Миналия уикенд си говорихме кого да поканим на сватбата и споменахме и тях. Предполагам, че и Моника не поддържа никаква връзка е тях.
— Написала е некролог, който се е появил в местния вестник.
Ангъс извади фотокопието и го остави на масата.
Взех го и го прегледах бързо. Семейство Трамел бе загинало при инцидент с лодка по време на лятната си почивка. Публикуваната снимка беше отпреди десетилетия — дрехите и прическите подсказваха, че е някъде от седемдесетте години.