— Утре става. Ще дойда в апартамента.
— Чудесно. Ще съберем и багажа.
Затворих, но задържах телефона си в ръка, натъжена. За първи път, откакто се преместихме в Ню Йорк, имах усещането, че с Кари живеем на две различни места. Вече свиквах да се чувствам у дома в мезонета на Гидиън, докато домът, който делях с най— добрия си приятел, все още си оставаше „апартаментът“.
Получих съобщение, което ми напомни, че Блеър ще дойде след трийсет минути. Изругах наум, хвърлих телефона на леглото и побързах да се приготвя.
— Как сте вие двамата? — попита доктор Питърсън, докато всички се настанявахме на местата си.
Аз и Гидиън седнахме на дивана както обикновено, а доктор Питърсън се настани в креслото си и взе таблета.
— По-добре отвсякога — отговорих.
Съпругът ми замълча, но се протегна, хвана ръката ми и я постави на бедрото си.
— Получих поканата за сватбата ви — заяви с усмивка докторът. — Със съпругата ми с нетърпение очакваме събитието.
Не успях да убедя майка ми да включи дори мъничък червен детайл в поканите, но станаха много хубави. Бяха напечатани върху тънък пергамент и поставени в прозрачни джобчета, както и в бял пощенски плик за изпращане. Вълнувах се силно при мисълта как ще реагират хората, щом ги получат. Чрез тези покани правехме още една крачка напред и оставяхме зад гърба си фасадата на годежа.
— Ние също — облегнах се на Гидън и той ме прегърна.
— Последния път, когато се видяхме — започна доктор Питърсън, — ти току-що беше напуснала работа, Ева. Как приемаш промяната?
— По-лесно, отколкото очаквах. Но съм много заета, което навярно ми помага.
— С какво?
Замислих се, преди да отговоря:
— Да не се чувствам безполезна. В момента съм по-заета. И се занимавам с неща, които са наистина важни за мен.
— Какви, например?
— Сватбата, разбира се. И преместването ми в мезонета, което правя бавно и постепенно. Освен това планирам някои промени там, за които бих искала да поговорим.
— Разбира се. — Доктор Питърсън ме изгледа внимателно. — Хайде първо до си поговорим за това „бавно и постепенно“ пренасяне. Влагаш ли особено значение в него?
— Не, просто не правя всичко изведнъж. Искам да е по-продължителен процес.
— Може би смяташ, че по този начин ще ти е по-лесно да се обвържеш? Преди действаше много решително. Омъжи се тайно. Разделихте се. Напусна работа…
Замислих се над думите му.
— Тази промяна засяга Кари и Гидиън не по-малко, отколкото мен.
— Що се отнася до мен — намеси се Гидън, — колкото по-бързо се премести, толкова по— добре.
Свих рамене:
— Просто постъпвам внимателно.
Доктор Питърсън си записа нещо на таблета.
— На Кари трудно ли му е да свикне с новата ситуация?
— Не знам — признах. — Ако се съди по поведението му, не. Но аз се тревожа. Много лесно се връща към лошите си навици, ако няма подкрепа.
— Ти какво мислиш по въпроса, Гидиън?
— Знаех с какво се захващам, когато се ожених за нея — отвърна равно.
— Това е добре — съгласи се с усмивка доктор Питърсън. — Но не ми казва особено много.
Гидиън зарови ръка в косата ми и започна да си играе с нея.
— Вие самият сте женен мъж, докторе. Сигурно знаете, че съпругът прави някои отстъпки, за да запази мира. За мен Кари е една от тези отстъпки.
Заболя ме, когато го чух, но знаех, че в началото Гидиън нямаше нищо против Кари. После най-добрият ми приятел направи няколко поредни грешни стъпки — една вечер организира групов секс в хола ни, например — и това промени мнението на мъжа ми за него.
Доктор Питърсън погледна към мен.
— Значи ти се опитваш да балансираш нуждите на съпруга си и на най-добрия си приятел. Не е ли стресиращо?
— Не е лесно — опитах се да се измъкна, — но „балансирам“ не е най-точната дума. Бракът ми и Гидиън винаги са на първо място.
На съпруга ми чутото явно му хареса, защото леко, но собственически стисна с ръка косата ми.
— Но — продължих — не искам изведнъж да завладея апартамента на Гидиън, нито пък Кари да се почувства изоставен. Всеки ден пренасям по един малък сак с вещи и мисля, че така промяната става постепенно.
Щом изрекох мислите си на глас, осъзнах колко майчински прозвучаха. И все пак трябваше поне да се опитам да предпазя хората в живота ми, които имаха нужда от това. Особено от болката, която можеха да им причинят моите действия.
— Дотук спомена всеки друг, но не и себе си — посочи доктор Питърсън. — Ти как се чувстваш?
— Вече усещам мезонета почти като свой дом. Единственото, с което не мога да се справя, е кой къде ще спи. Досега споделяхме едно легло, но Гидиън иска да спим отделно, а аз не.