С една нощувка в един северен мотел, където можех да се възстановя от някакво странно главоболие и петна пред очите, и където можех на следващата сутрин да сменя опърлените си дрехи за сняг с нещо по-подходящо, най-сетне пристигнахме на мястото за приземяване в дома на Хайти Хелър в Пош хилс.
Не изчаках да се появи прислужник. Вече познавах мястото и просто влязох.
Почти веднага видях един иконом, огромен мъж, да седи в една зала и да излъсква сребро. Казах:
— Доложете на Хайти, че е дошъл Монте Пенуел, който иска да говори с нея.
Той се отдалечи и тогава аз се разтършувах. Търсех нещо като стая за кореспонденция, където тя вероятно държеше писмата си: само няколко минути насаме с архивите й можеха да се окажат много плодотворни.
Вратата към художествената зала беше отворена. През нея видях още една врата, която водеше към някаква стая: това можеше да е стаята за кореспонденция. Един репортер-следовател не бива дори да знае значението на думата лична територия. Погледнах през рамото си. Никой не ме наблюдаваше. Тръгнах да пресичам художествената зала.
Тук Хайти Хелър държеше голяма част от подаръците си. Хората й ги изпращаха от всички краища на Конфедерацията, дори по това време. Залата беше нещо като музей, но аз не се интересувах от него.
Тъкмо минавах покрай една маса в средата на обширната зала, когато погледът ми случайно падна върху написаното върху една картичка. Заковах се на място!
Някой беше развил междупланетната пощенска опаковка. На картичката пишеше:
ЧЕСТИТ ДЕН НА ХАЙТИ ХЕЛЪР
С много любов
БЕШЕ В СЪЩАТА КУТИЯ, КОЯТО ГО БЯХ ВИДЯЛ ДА НОСИ НА МАНКО!
Очевидно доставката от онази планета се беше забавила.
Огледах се нетърпеливо наоколо. Струваше си да се проучи всяка следа. Не се виждаше никой. Пристъпих към масата.
Очевидно някой лакей я беше приготвил така, че единственото, което Хайти трябваше да направи, бе да махне панделката и капака, за да е максимално улеснена при приемането и разглеждането на онова; което беше получила.
Самата кутия беше доста голяма: беше увита в накъдрена златиста хартия, подобна, на която не бях виждал никога преди това. Панделката беше широка пет сантиметра и завършваше с огромна розетка. Много чуждестранно на външен вид.
Само за една секунда успях да отстраня панделката и да отворя капака.
Извадих част от амбалажната хартия вътре и в следващия момент не знаех какво стои пред очите ми. Имаше хоризонтално разположен пръстен, който беше задържан на десет сантиметра над по-широката основа. От пръстена висяха една дузина статуетки, по всяка вероятност стъклени, всяка от които беше увита поотделно в хартия.
В центъра на основата се намираше зелена правоъгълна кутия, но останалата част от основата беше синя и напълно прозрачна. На дъното на основата беше залепена някаква хартийка, която се виждаше само отчасти. Хартийката беше напечатана, имаше нещо изписано и приличаше на квитанция от магазин.
БУКВИТЕ!
Не бях ли ги виждал преди?
О, всяка насочваща следа беше добре дошла.
ТРЯБВАШЕ ДА ПРИТЕЖАВАМ ХАРТИЙКАТА!
За да се добера до нея, трябваше да извадя странния уред от кутията.
Повдигнах го. Бях подценил тежестта му, като бях видял с каква лекота го носи Хелър.
Трябваше доста да се напъна, за да го извадя. През цялото време той се захващаше за опаковката. Най-сетне се преборих с него и го пренесох на масата, като междувременно съборих опаковката и кутията на земята. Но поне го бях извадил.
Не исках да се занимавам със странното устройство. Задачата ми сега беше да повдигна дъното му и да се добера до залепената хартийка.
По ръба му имаше няколко лостчета. Когато съм го повдигал, вероятно бях натиснал някое от тях. Устройството каза ЦЪК!
Опитах се да взема хартийката — какво странно нещо, прозрачно и лепливо. Трябваше да използвам нокътя си.
АХА! БЯХ ВЗЕЛ ХАРТИЙКАТА!
Краят на основата падна с трясък на масата, когато го пуснах.
Пръстенът започна да се върти!
УСТРОЙСТВОТО ЗАПОЧНА ДА СВИРИ НЯКАКВА МЕЛОДИЯ!
Изпаднах в паника, че някой можеше да чуе шума.
Вторачих се в устройството. Тогава грабнах едно от лостчетата по ръба и го натиснах.
МУЗИКАТА ЗАСВИРИ ОЩЕ ПО-СИЛНО!