Ломбар излезе от шока си. Камерите се фиксираха върху него.
— Да, да! — извика той. — Незабавно! Генерали! Наредете на всички части на Армията и Флота да го преследват! Негодникът е избягал на Калабар!
Режисьорът накара камерите да правят панорамни снимки, когато генералите хукнаха да раздават заповедите.
Веднага щом видя мигащите лампички на камерите да угасват, Ломбар потъна разплут в едно кресло.
— О, това е ужасно — изстена той.
— Не, не е! — каза Мадисън. — Това е просто страхотно! Точно това е нещото, което ви беше необходимо! Голямо гражданско неподчинение, Император няма. Армията и Флотът сега са отстранени от пътя. Великата възможност най-сетне дойде!
— Възможност? — възкликна Ломбар, изпаднал в нов шок. — Та това е катастрофа!
— Не, не е — каза Мадисън. — Тронът е празен. Ломбар, ти си на път да станеш Император!
— Не, не — каза Ломбар. — Трябва ми тялото на последния монарх, за да го покажа на законно свикано съвещание на лордовете! Трябват ми емблемите на кралската власт! Те са изчезнали!
— Подробности, подробности — прекъсна го Мадисън. — Хайде сега, я се вземи в ръце. Моментът не е подходящ да ти се разтреперват ръцете. — Той извади от джоба си плоска половинлитрова бутилка от най-доброто уиски менте, което Болц внасяше. Мадисън беше направил само една малка промяна в него: то съдържаше една минимална доза ЛСД.
Ломбар отпи. Питието премина като огън през гърлото му. Той усети, че кръвта му отново започна да тече във вените му. Отпи още една глътка.
— Сега се чувстваш по-добре, нали? — попита го Мадисън. След което се обърна към режисьора: — Нагласете камерите.
Глава трета
Всички от персонала на Имперския дворец бяха посинели от страх. След като бяха прекарали последните няколко месеца заключени в стаите си, когато сега офицерите от Батальона на смъртта ги изровиха от жилищата за прислугата, те бяха напълно сигурни, че ще бъдат екзекутирани. Въздъхнаха с огромно облекчение, когато видяха, че ги водят под строй в голямата тронна зала, която само трябваше да приготвят.
Обширната куполовидна зала беше около триста метра в диаметър, а между позлатения под и небесносиния таван имаше трийсет метра. Гигантският трон на Волтар се издигаше непоколебимо върху подиума. Беше направен от искрящ виолетов камък с инкрустирани скъпоценни камъни.
Мястото беше покрито с прах и студено като гробница. Беше необходим половин час на двеста човека да го изметат и лъснат. Те не можеха съвсем да разберат какво става, защото залата беше пълна с хора с морскосини униформи и значки на „Вътрешен обзор“, които използваха уличен жаргон, който според прислугата не беше типичен за служителите на „Вътрешен обзор“.
Двама слуги и един сенешал от кралския дворец се опънаха, когато им беше заповядано да отворят скриновете с роби: така се правеше само на церемония, надзиравана от лорда на гардероба, който не беше там. Странните „хора от «Вътрешен обзор»“ ги събориха и започнаха да ги ритат, след което тримата въобще не си отвориха устата да протестират.
Един мъж, когото другите наричаха „костюмите“ ги накара да му покажат кои са наметалата за коронация, след което хората от Батальона на смъртта подкараха под строй персонала на двореца обратно към стаите им и отново ги заключиха до един. Почувстваха облекчение от това, че са все още живи.
В голямата тронна зала режисьорът посочи експерта по електронна охрана и каза:
— Вие нехранимайковци, помогнете му да нагласи мястото. Не забравяйте никое от устройствата. — Погледна към мястото, където бяха скупчени момичетата от цирка и уличниците, и им извика: — Бибипки такива, помогнете на хората да се облекат. Облечете се и вие. Разполагаме с твърде много бибипани жени, така че всички, освен три от вас, да се облекат като мъже. И никакво бибипане наоколо!
Един работник по декорите, който правеше нещо отстрани, извика:
— Хей, режисьоре, тая боя няма да изсъхне за по-малко от три часа!
— Бибипка му! — изкрещя режисьорът. — Просто кажи на хората да внимават.
Ломбар, който седеше в преддверието, беше все още малко неадекватен след преживения шок. Жълтите му очи бяха някак замъглени.
— Все още не мога да разбера как са се досетили — промърмори той.
— О, репортерите са доста неприятно племе — отвърна Мадисън. — Говориш ли на сън?