Минималната първа доза ЛСД беше започнала да действа. „Нагласата“ сега беше много важна: състоянието на духа, в което се намираше Ломбар.
— Ти си най-могъщото същество в цялата вселена — каза Мадисън. — Трябва през цялото време да мислиш затова.
Ломбар кимна и успя да се концентрира по някакъв начин.
Отведоха го по коридора до голямата врата на тронната зала.
„Обстановката“ сега беше нещото, от което зависеше пътешествието при ЛСД. Две жени, облечени като лордове, направиха дълбок поклон и отвориха широко вратите.
Ломбар беше посрещнат от взрив от хвалебствена музика. Оркестърът на Императорския дворец, който беше изкопан от мазето и сега стоеше пред насоченото дуло на една пушка, свиреше като побъркан върху изтеглената назад сцена.
— Светлини! Камера! Действие! — изкрещя режисьорът.
Мадисън се отдръпна назад. Не искаше да бъде хванат в кадър. Можеше да каже, че Ломбар е полудял и е заповядал подобна церемония, ако нещата станеха много лоши, и екипът му щеше да го подкрепи. Той обаче не мислеше, че може да се случи нещо лошо. Имаше си работа с една fait accompli. Просветващите камери бяха директно свързани с „Вътрешен обзор“ и излъчваха на живо за цялата Конфедерация.
Двамата актьори, облечени в мантии на лордове, придружиха Ломбар по една блестяща пътека, от която изглеждаше така, сякаш той върви по слънчеви лъчи.
Цялата зала беше ПЪЛНА С ХОРА! Бяха стотици! Адмирали от Флота, генерали от Армията, лордове безчет! Всички се поклониха до един, после застанаха мирно и пак се поклониха. Продължиха да правят така, защото така бяха програмирани. Всъщност бяха електронни илюзии, измъкнати от къщата на генерал Лууп. Единствените живи хора в залата бяха музикантите, екипът на Мадисън и Ломбар!
На Ломбар „обстановката“ му се отразяваше добре. Под звуците на имперската музика, макар и малко несинхронизирана заради страха на музикантите, Хист продължи напред в подкрепящата компания на двамата актьори, облечени като лордове, следвани от двете момичета от цирка, дегизирани по същия начин.
Режисьорът забеляза, че събраната тълпа се кланя малко по-често, отколкото беше необходимо, и се концентрира върху Ломбар. На лицето му беше започнало да се появява странно изражение. Един Бог знаеше какви ли вътрешни картини се въртяха из пропития му с ЛСД мозък сега!
Отведоха го до подиума с трона. Тук той трябваше да коленичи. Понеже не беше свикнал да прави това, той продължи напред, та трябваше бързо да бъде поправен. С един ръчен монитор с троен екран режисьорът направи редакцията. Беше пуснал в ефир три камери, а двамата общи работници, които бяха в ролята на оператори, вършеха работа, макар и да не се справяха отлично.
Тогава от една друга врата влезе уличница, облечена в одеждите на архиерей, следвана от двама готвачи, облечени като свещеници.
„Архиереят“ се приближи до коленичилия Ломбар и направи няколко движения над главата му, които се надяваше, че са верни, след това се извърна, взе кралския медальон от един „свещеник“ и го окачи на врата на Ломбар. Верижката издаде подходящия звън, защото беше от позлатено желязо. Тогава уличницата се обърна, взе скиптъра от другия „свещеник“ и го подаде на Ломбар. Беше направен от картон, та когато Ломбар го стисна конвулсивно, той се огъна.
Режисьорът включи една камера, която снимаше тълпата и изсъска по радиостанцията си на един декоратор да влезе и да изправи скиптъра. Когато това стана, режисьорът отново включи камерата, снимаща церемонията отблизо.
Помогнаха на Ломбар да се изправи и да се качи на трона.
— Короната — изсъска режисьорът. — Забравихте бибипаната корона. — И той отново включи на механично кланящата се тълпа.
Двамата „лордове“ накараха Ломбар да застане отново на колене.
Без много да се церемонят, Флип и другото момиче, които бяха облекли Ломбар и които сега бяха в одеждите на знатни дами, грабнаха възглавничката, върху която беше поставена короната, и импровизираха нещо като танц, докато я носеха помежду си. На режисьора това много му хареса. През изминалите сто години никой не беше виждал коронация, така че това нямаше никакво значение според него. Отряза танца.
Флип и другото момиче оставиха „архиерея“ да вземе короната от възглавничката. Боята още не беше засъхнала, та „архиереят“ трябваше да избърше ръцете в наметалото си, преди да продължи нататък.