А той нямаше никакво намерение да им дава такава.
Само смърт и наркотици.
Той се понесе величаво нагоре по извитата стълба към коленичилите генерали.
Колко страхотно беше усещането да си истински Император!
— Станете, бибипци такива! — каза той. — Трябва да подготвим един Императорски прием. Менюто ще се състои от бунтовническа кръв.
Глава шеста
Отпред лежеше жълтата мъгла, която беше Палас сити.
Преоблечен отново в червената генералска униформа, за всеки случай ако го уцелеха, Джетеро Хелър управляваше влекача на около седемстотин и петдесет метра над пустинната повърхност. Той летеше назад. Онова, което той преследваше, се намираше между него и Палас сити.
Слънцето му беше отдясно и той не мислеше, че могат да го видят. Освен това лъчите щяха да са много объркани от онова, с което той разполагаше.
Теглителните мотори пееха. Клапите им бяха едва-едва открехнати. Ако той затегнеше твърде много „теглича“ си — теглич, макар че той буташе с него — механизмите щяха да се задавят безумно.
Единствената гледка, с която разполагаше, беше на екраните му. Те блестяха и просветваха, но той все пак различаваше образите.
Сега се чудеше на начина, по който Апарата беше построил защитния периметър около жълтата мъгла. Противоударните бункери бяха заровени дълбоко в пясъка, в три редици на дълбочина, в три кръга. Той увеличи образа и ги проучи.
Артилерия и още артилерия, пехота в изобилие, той разпозна и постовете за електронни барикади, които те убиваха, ако се опиташ да минеш през тях. Ако тези три пръстена бяха разположени дори около една обикновена крепост, човек би си играл с огъня, опитвайки се да я превземе.
Жълтата мъгла беше друго нещо. Даже без външните й защитни средства, никакво нападение не би могло да направи пробив. Най-добрият й пазач беше факторът време. Един снаряд, който е изстрелян по нея в настоящето, би изгърмял във време, което вече е минало и не би могъл да направи нищо. Освен това, с изключение на пространството около портите, сега цялото място беше покрито с електронна мрежа, захранвана от черната дупка в планината. Тази мрежа покриваше изкривеното пространство и всеки снаряд, танк или кораб, които се опитаха да минат през нея, щяха да бъдат погълнати както от времето, така и от енергията. Имаше си само едно слабо място — там, където вихърът на поглъщащата черна дупка се обръщаше навътре на гърба на планината, в която се намираше черната дупка. Само един инженер би се досетил за това, но то едва ли можеше да се нарече пазена в строга секретност тайна: човек не би могъл да стреля оттам към ситито, защото планината препречваше пътя. Ако врагът се опиташе да промъкне някой кораб през нея, то той щеше да бъде толкова малък, че унищожителната му сила щеше да е нищожна. Освен това той трябваше да изкатери такива гигантски скали и канари, че само един отряд, решен на самоубийство, би се качил в него. Хелър беше използвал това слабо място веднъж, когато измъкваше Императора. Тъй като много малко хора знаеха за случая, той се съмняваше, че мястото е строго охранявано.
Хелър наблюдаваше екраните си. Да, вече си имаше публика. Въпреки трептящата картина, той получаваше доста уголемен образ на няколко офицери от Апарата, обслужващи защитния периметър. Те стояха на ръба на един бункер и го наблюдаваха с очила. Но колкото и добре да виждаха, накъда напредва Хелър, все още в обхват от петнайсет километра, те можеха с голяма вероятност да го вземат за праха от приближаваща сила на бунтовниците.
Обаче не ставаше въпрос за бунтовници: те вероятно все още се качваха по корабите си в лагера „Убиец“ и когато дойдеха, това щеше да стане откъм небето. В тази атака участваше само Хелър.
На екрана си той виждаше проблясването на очилата на командирите от Апарата. Те даваха знаци, за да извикат хора при окопите и при местата на артилерията.
Като продължаваше да лети заднешком, Хелър бавно буташе странния си товар.
И тогава, когато обхватът беше по-малко от десет километра, той видя, че офицерите започнаха да дават знаци за отмяна на заповедите им. Защото сега те разбраха какво пълзи към тях.
Вятърни демони!
Хелър се трудеше усърдно да ги кара да се въртят. Те рядко бяха стигали толкова близо до Палас сити, ако въобще това беше ставало някога.
Те бяха въртящият се резултат от температурни разлики между нажежената повърхност на пустинята и един често срещан леден вятър, който духаше на около километър и половина над пустинната повърхност. Демоните възприемаха наситено зеленото от медните пясъци, блестящото жълто от фелдшпата и оранжево-аленото от железните смеси, при което се получаваха цветни, гърчещи се стълбове високи от деветстотин метра до два километра и половина, които танцуваха като ансамбли от демони.