Хелър успяваше да поддържа въртенето им само като мяташе теглещите лъчи отляво надясно и изваждаше стълбовете от равновесие. Изискваше се голямо внимание към теглещите клапи, както и сръчност при боравенето с тях.
Демоните обаче бяха често срещана гледка, макар и малко предизвикваща страхопочитание, за всеки, който живееше близо до, вътре във Великата пустиня или, пък му се налагаше да лети над нея.
В демоните имаше много мощ. Една от причините, поради които беше почти невъзможно да се прекоси Великата пустиня, бе, че всеки, който се движеше пеша, можеше да бъде засмукан и изхвърлен във въздуха на височина до километър и половина. На някоя друга планета можеха да бъдат наречени торнадо или спирала. Веднъж Хелър беше видял как една къща, неправилно построена от някой невнимателен предприемач, беше изхвърлена на километър и половина височина тук, във Великата пустиня.
Офицерите от Апарата, които бяха застанали на парапета, можеха да са новодошли или пък още неопитни. И тогава Хелър се окуражи. На екрана си той видя един посивял лейтенант да търчи между различните офицерски групи и да крещи. Хелър не можеше да го види много добре, защото лъчите му за наблюдение минаваха през вятърните демони, които той буташе, и естествено не можеше да чуе нищо, но от лудешкото размятане на ръцете на човека долу и от реакцията на останалите на това нямаше никакво съмнение за какво става въпрос.
Сигналите с размахване на ръце придобиха характера на паника. Изведнъж по окопите започнаха да бълват хора. Цели потоци стрелци търчаха надолу откъм артилерията. До един те се спускаха в бункерите като бързо се прибираха под земята, за да не бъдат хвърлени на километър и половина във въздуха.
Като размяташе с помощта на клапите теглещите лъчи и като летеше вече в дъга, Хелър започна да подрежда внимателно и прецизно вятърните демони около жълтата мъгла в кръг. Те представляваха един гладен, отвратителен танцов ансамбъл от проблясващи цветове, който крещеше подигравателна оброчна песничка.
Оръдия бяха изтръгвани от установките им, покривалата на бункерите започнаха да се развяват безразборно, антените на лъчовите екрани се изкривяваха, електронните постове до един бяха изтръгнати от пясъка, а при един от подземните входове, където се беше събрало множество, бяха грабнати войници от Апарата. Всичко това полетя във вихър високо, високо, високо във въздуха! Там, където долната част на някоя от тези спирали се докосваше, веднага се виждаха пораженията! Основите им шибаха като змии и издълбаваха дупки навсякъде, където се докоснеха. Бяха фунии от хаос, които поглъщаха всичко с апетит, който подхранваше само зеленото и прашно небе отгоре.
Самото Палас сити не беше пострадало. Обаче демоните със сигурност бяха направили бъркотия от трите пръстена на защитния периметър.
Имаше много артилерийски потенциал — много хора, които бяха останали долу. Хелър не се опитваше да спечели тази война с помощта на вятърните демони. Той само създаваше бъркотия.
Той раздвижи пръстите си: почти ги беше обездвижил от триенето при управлението на теглещите клапи. После отлетя на север и се отправи по своите си ангажименти. Щеше да започне работа по истинската причина, поради която беше дошъл тук сам.
Част осемдесет и пета
Глава първа
Джетеро Хелър промъкна влекача през „задната врата“ на Палас сити. Само един волтариански инженер можеше да познава „мекотата“ на изкривеното пространство в близост до планината, която се издигаше над Палас сити.
Мястото се считаше за напълно недостъпно и то си беше такова. В течение на 125 000 години то усърдно беше защитавало коронованите глави на Конфедерацията. Беше символ, един абсолют за власт: четиристотин милиарда хора на сто и десет планети гледаха на него, както и на самия Император, като на общовалиден ЗАКОН. Докато се държеше Палас сити, щяха да му се подчиняват. Хелър имаше намерение да докаже, че е уязвимо, разбира се, ако успееше.
Рисковете бяха неимоверни, шансовете за успех — минимални. Това обаче беше начин на живот за Джетеро Хелър, един военен инженер.