Няколко от издателите се ухилиха. В „Дейли спийкър“ се бяха публикували най-много статии във възхвала на тези науки. Те избутаха Стафи към масата.
Най-накрая благородникът Стафи застана на едно свободно място.
— Ваша светлост, сър, макар и с голяма финансова жертва, аз не мога да разочаровам хората. Приемам назначението.
— Има едно условие обаче — каза сурово Хелър. — Въобще не обичам, когато цензурата прикрива държавните грешки или потиска гласовете на дисидентите, просто защото държавата е глупава. Мястото, където цензурата е най-необходима, е да закриля индивидите от потоците изфабрикувани лъжи, а обществеността — от това да бъде мамена от безпринципни насилници като Мадисън и Хист. Вашата длъжност не бива никога да включва потискането на истината. Така че НЕДЕЙТЕ ДА ЗЛОУПОТРЕБЯВАТЕ С ТОЗИ ПОСТ!
Чуха се радостни възгласи.
— В такъв случай приемам, че назначението е ратифицирано? — попита Хелър.
Офицерите на масата кимнаха в съгласие.
— Сега, господа, ви моля да направите място на масата за нашия нов Кралски историк и Цензор, а аз ще довърша прокламацията и можете да сложите подписите си.
Номер пет. Той беше прокарал и номер пет! Това беше ключът към решаването на уравнението.
Започна да се моли наум. Сега трябваше да подготви почвата за номер шест, фаталната прокламация, тази, която щеше да определи дали пет милиарда души, сред които бяха и приятелите му, ще живеят или не. Номер шест щеше да се заеме със съдбата на Земята!
Част осемдесет и девета глава
Глава първа
Някакъв шепот зад стола му сложи началото на последното фатално действие през онази фатална нощ.
— Хайти и Началникът ми казаха да ти предам, че вече са готови. — Беше графиня Крек, която побърза да се изниже.
Със съзнанието, че пет милиарда живота, някои от които на неговите приятели, и бъдещето на една планета — Земята, ще бъдат определени през следващите минути, Джетеро Хелър, военен инженер, който още не беше свикнал с новата си идентичност на първи лорд на държавата, се изправи пред стола си на подиума и огледа развълнуваната зала.
Тълпата в залата на Великия съвет се беше разраствала и сега наброяваше не по-малко от три хиляди души. Тълпите по улиците, както се виждаше по мониторите за обратна връзка на далечната стена на залата, не бяха намалели, а напротив — бяха станали още по-многобройни.
Както си беше обичаят новият император Мортиай беше оставил ръководството на държавните дела в ръцете на вицекралския председател на Великия съвет, който обикновено се наричаше Короната.
Хелър си пое дълбоко въздух. Сега всичко зависеше от него. Това щеше да е финалният спринт. Не биваше да разочарова Мортиай. Не биваше да разочарова и Волтар. Макар и много крехка, но той мислеше, че за Земята все още има някаква надежда: ако той се провалеше сега, планетата щеше да бъде напълно разрушена завинаги.
Той подръпна златистата си туника и даде знак за тръбенето на фанфарите. След това каза в напрегнатата тишина:
— Господа, имам удоволствието да обявя, че в близкия парк моята очарователна сестра и Началникът на Палас сити са приготвили едно малко развлечение за вас. Предлагам, а ако трябва да бъда съвсем точен, настоявам да се възползвате от тази покана и да се отправите към това място, като тук останат само ръководителите на военните и нашият нов Цензор.
Никой не се помръдна. Това беше лош знак.
От задните редици на залата се чу някакъв глас:
— Корона, Ваша светлост, сър! Мога ли да ви обърна внимание на това, че не сте решили въпроса с последната прокламация — разрушаването на отвратителната Блито-3, Земята.
Хелър се беше опасявал тъкмо от това. Всичко зависеше от това да няма свидетели, но дори и тогава не беше сигурно, че ще успее да спечели каузата.
— Вярно е — каза Хелър, — че сега ще се заемем точно с това. Но заседанието на офицерите сега ще бъде сведено до военен съвет. Освободете залата!