— Ваша милост — успях да изрека аз, — можете ли да ми отделите малко време, за да завържа някои краища, които висят недовършени?
Тя се усмихна.
— Добре, влизай, сядай и давай направо. Аз самата имам нужда да си поема дъх. Най-малкият ми внук ни накара всички да си изпотрошим краката след него днес. Той е вътре във всички неща, които стават наоколо! Само на седем години е, а са необходими една дузина хора, за да го предпазят от ранна смърт. Съвсем същият е като дядо си. — И тя се отприщи да ми разказва и то с доста голямо задоволство как преди малко са го измъкнали от едно напоително езеро, понеже изработената от самия него лодка се преобърнала. Очевидно майка му го беше завела у дома в града, където баща му — най-малкият син на Хелър — беше губернатор.
Дневният салон в парка беше приятен и хладен, много провинциален, целият направен от местни камъни и с истинска камина. В него можеше да се упражнява цяла рота. Стените бяха покрити с картини. Там бяха тримата синове на Джетеро, до един вече на средна възраст, но на картините още момчета: двама от тях бяха нарисувани в униформите на Кралската академия, а третият с шлема на пилот-изтребител. Там беше и дъщеря им, нарисувана в костюма си от някаква училищна пиеса: приличаше поразително на Хайти, но в начина, по който стоеше, имаше нещо, което определено беше взела от Крек.
Дукесата нареди да донесат студени напитки и продължи да бърбори за внуците си, които засега бяха шест. Най-старият от тях, който беше на четиресет, току-що амбициозно беше поел управлението на именията Крек в северна Аталанта, понеже щеше да наследи титлата, и очевидно в момента се преборваше с някакво наводнение. Аз не слушах много внимателно. Опитвах се да отворя уста и да успея да довърша историята си.
Бях си направил едно малко списъче. Надникнах в него и казах, тоест едва продумах:
— Можете ли да ми кажете какво точно стана с мистър Калико?
Тя се засмя и изсвири тихо и остро. След около трийсет секунди една котка калико влетя в стаята и скочи на скута й. Бях шокиран.
— Това мистър Калико ли е?
Тя се засмя отново, защото котаракът беше погледнал любопитно към мен, след което явно реши, че не става въпрос за същото, за което той си мислеше, продължи да лочи от чашата с газирана вода, която тя му държеше.
Тогава Дукесата малко се натъжи.
— Около десет години, след като се върнахме от Земята, Джетеро и мистър Калико се разхождали в планината. Ти си даваш сметка, че аз така и не успях да науча Джетеро да води приятен, спокоен живот, но в този случай той просто се разкършвал след едно особено дълго заседание в Палас сити. Дори не били тръгнали на лов. И тогава мистър Калико забелязал един лепъртидж! Нападнал го с главата напред! Представяш ли си да скочиш на един лепъртидж, който е един тон! Но такъв си беше мистър Калико. Преди Джетеро да успее да го спре, той претърпял поражение.
Тя въздъхна. След това посочи:
— Това е кожата на лепъртидж ей там, пред камината. Доста е опърпана за тази стая, но Джетеро никога не би ми позволил да я изхвърля. Та това се случи с мистър Калико.
Котаракът в скута й отново вдигна глава при споменаването на името. Дукесата продължи:
— Обаче, оттогава насетне веднъж във всяко поколение, след като умре старият, се ражда нов котарак в котилото, който отговаря на името мистър, Калико, без въобще някой да го е учил на това. Този е десетият!
— Знаеш ли — продължи гордо тя, — откакто доведохме тия котки на Манко, в провинцията не остана нито едно вредно насекомо. Надявам се само да не си внушат, че трябва да изтребят всички лепъртидж!
Бях приготвил следващия си въпрос.
— От Земята бяха изпратени пет кораба на Калабар. Пристигнаха ли там въобще?
— А, екипажът на Фахт бей. О, да. Работиха известно време в една сервизна база на Калабар, след което се пенсионираха и се прибраха по домовете си. Това ми напомня, че тук някъде имам една пощенска картичка, на която още не съм отговорила. Той се пенсионира като пощенски началник в някакво малко градче на Флистен и дъщеря му пое поста. Знаеш ли, тя е наполовина туркиня. Трябва да си намеря нов обществен секретар. Когато завършиш книгата си, няма да искаш повече това място, нали, Монте?
Аз се свих. Тия застаряващи хора бяха едни и същи навсякъде. До един си мислеха, че да си следовател-репортер не е сериозно занимание! Добре, щях да им дам да разберат!