А Джетеро се усмихна и попита:
— Каква война, Ваше превъзходителство? — и му подаде мирния договор.
Тогава дори Мортиай трябваше да избухне в смях, защото Джетеро изглеждаше толкова невинен. Но вестниците нито веднъж дори не СПОМЕНАХА за това! Ние ти позволихме достъп до бележниците и файловете, за да можеш наистина да разкажеш на хората за него.
Усмихнах се. Точно това смятах да направя. Макар и не точно така, както тя го очакваше. Знаех, че един репортер-следовател трябва да бъде много лукав, та й казах:
— На всяка цена ще последвам съвета ви, Ваша милост.
Но дали тя щеше да проследи развоя на нещата, нямаше как да знам.
В този момент котаракът каза „Мяу“, побутна я с лапа, след което, да му се не надява човек, посочи към един от горните прозорци на салона.
Дукесата се обърна и се вторачи. Забеляза нещо в небето. След това скочи на крака и каза:
— О, не! Джетеро се прибира! Идва си един ден по-рано! — Сведе поглед към изцапаното си кожено сако. — Боже мой! Приличам на развалина! На никого не е казано какво да се приготви за вечеря!
Тя хукна от салона към останалата част от къщата.
Котаракът полетя през вратата към мястото за кацане в Роуз парк.
Аз последвах котката.
IV
Космическият кораб приближи с такава скорост, че бях сигурен, че ще се разбие.
Тогава той направи внезапен лупинг в последния момент и кацна на опашката си толкова меко, че дори тревата почти не се помръдна.
Когато корабът застана на едно място, аз зяпнах.
БЕШЕ ВЛЕКАЧ!
Вратата на херметическата камера се отвори, навън полетя едно спасително въже и по него се спусна грациозно един мъж. Беше облечен в бледосин цивилен костюм, без каквито и да било украси, но иначе с много скъпа кройка. Мъжът стигна до земята с лек подскок и се обърна. Някой, който беше останал в кораба, хвърли надолу едно куфарче, една кутия и един увит букет цветя, които той хвана до едно.
Със закъснение един екипаж от близкия хангар пускаше една стълба. Но вместо да се засрамят, както би трябвало, те просто му замахаха с ръка.
Аз стоях под една арка от рози до къщата. Той вървеше право към мен с лека стъпка.
БЕШЕ ДЖЕТЕРО ХЕЛЪР.
Той беше доста висок, много строен, от тоя тип мъже, които дори в превала на средната си възраст се поддържат в добра форма. Макар че чертите му се бяха изострили, той все още беше много красив мъж. Фиксира сиво-сините си очи върху мен. Каза:
— Къде е Хайти?
Аз отвърнах:
— О, тя се върна на Волтар днес по обяд.
— О, по дяволите — рече той. — Надявах се да я хвана. Ти трябва да си младежът, когото чух, че водела със себе си.
— Уважаемият Монте Пенуел, Корона, Ваша светлост, сър — и щях да коленича, но той ме спря.
— Я да оставим всички тия формалности. Имам ги — предостатъчно в Палас сити. — Той се усмихна, а усмивката му беше много подкупваща. — Аз съм си у дома. Наричай ме просто Джет.
— Сър — казах аз, понеже не можех да сдържам повече любопитството си, — това не е ли Влекач Едно?
— Не, разбира се — отвърна той и леко се намръщи.
— Но това е влекач — настоях аз. — Има тъп заоблен нос с перки. Освен това размерите и формата му са същите. На долната си страна има перка, за да се освобождава по-лесно от излишния товар на главните двигатели „Бъдеще-минало“. Когато отворихте вратата на херметическата камера, видях съвсем, отчетливо сребърни парапети. Даже на носа му пише „Принц Кавкалсия“!
— Млади ми Пенуел, този кораб НЕ е Влекач Едно. Обаче като те слушам как използваш този термин, ми се струва, че си разговарял с жените в къщата. Клюкарили сте.
Изпънах се. Стигах му малко над рамото.
— Не сме клюкарствали. Аз съм репортер-следовател!
Той се разсмя добродушно.
— Репортер-следовател? Не съм чувал този термин вече почти един век.
— Искам да напиша историята на живота ви — казах аз.
Той ми подаде кутията и цветята, които носеше.
— Ами, тогава заповядай в салона в парка и ще ти я разкажа цялата. Не виждам защо да те държа тук отвън на слънце.
Помъкнах се след него. Той влезе в салона. Там стоеше един лакей със студени напитки, който се усмихваше много гостоприемно. Хелър се стовари в едно кресло. Някакъв мъж в синя ливрея, който очевидно беше главен иконом, влетя в залата като продължаваше да се облича.