— Ставаш все по-лош и по-лош — каза той. — Сега заради теб бедният Шафтър стои пред съда като най-долен углавен престъпник. Баща ти трябваше да последва съвета ми и да те изпрати на военна служба. Ако се беше изправил срещу грохота на оръдията, от теб можеше да стане мъж.
— Хаунд казах аз, — имам ли някой роднина в геоложката служба?
Той вдигна очи към тавана.
— Не, нямаш роднина в геоложката служба. А ако не се поправиш, скоро няма да имаш въобще никакви роднини. Всички ще се откажат от теб! Да поиш бедния Шафтър със силен алкохол! Трябва да се засрамиш от себе си!
— Не може да ти е казал подобно нещо.
— Не беше необходимо! Призовката беше в кутията за сутрешната поща! А виж се ти сега, проспиваш всичко до два часа следобед!
— Ти пиеш.
Но не и на обществени места, малък изнудвач такъв! Влизай в банята и ще ти измия всичко от главата!
Всъщност банята ми подейства добре. Поуспокои изтормозените ми нерви, макар че те отново се напрегнаха, когато се опитвах да се обадя по телефона, докато Хаунд ме бръснеше. Той избутваше слушалката встрани през цялото време.
Аз обаче се добрах до редактора на „Планетата“, илюстрован седмичник, който, доколкото си спомнях, имаше уклон към публикуване на исторически събития, свързани с Волтар: обичаха да отразяват свличания на планини и вулканични изригвания.
— Преди около сто или малко по-малко години — казах аз — отразявали ли сте земетресение или нещо подобно?
— Страхотно — каза редакторът. Кой се обажда? Визорът ви е изключен.
— В момента ме бръснат, а освен това не съм сресан.
— Това може да се окаже най-жизнено важното позвъняване за деня — каза редакторът. — Чуйте ме, който и да сте, на всичките сто и десет планети седмично стават приблизително около шест земетресения. Освен това ме засипахте с конкретна информация за времето и мястото на земетресението.
— Западния океан — отвърнах аз. — Волтар. Проверете за преди около осемдесет и пет, деветдесет или деветдесет и пет години.
— Слушай, който и да си ти, моят съвет е да станеш гъст с някой репортер, който има достъп до архивите на вестниците. И когато ми се обадиш следващия път, да си си сресал косата и включил визора. Побъркани — измърмори той и затвори.
Веднага ми проблесна. Знаех къде се събират репортерите.
— Хаунд — казах развълнувано, приготви ми един официален костюм, който е малко поомачкан, и една посплескана шапка.
— Ти нямаш никакви поомачкани костюми! — тросна се той. — Не започвай да обвиняваш лакеите, че не си вършат работата. Не и след това, което причини на бедния Шафтър! Носиш само неприятности!
— Слушай — примолих му се аз. — Намачкай тогава някой от тях. Отивам в Мастиления клуб в Джой сити!
Той така забели поглед, че очните му ябълки си останаха горе! Когато се оправи, той каза:
— Сега пък имаш намерение да се забъркваш с вестникарска помия! Помни добре какво ти казвам, млади ми Монте, от теб ще стане един пропаднал пияница! Ако нямах задължения към баща ти, щях да се прибера на Флистен и да те оставя в ръцете на съдбата!
Така и не ме разреши да намачкам костюма си. Не ме остави и да си сложа сплескана шапка. Дърдореше ли дърдореше. О, през какво само минах, скъпи читателю, за да те сдобия с тази книга!
Шафтър не беше особено добре. Той непредпазливо беше изпуснал няколко думи пред съда по движението и те бяха удвоили глобата му. Дадох му и другите десет кредита, но той продължаваше да скърби за това, че вече си няма изряден шофьорски талон.
Откара ме до Джой сити и се приземи близо до Мастиления клуб. Над него има огромно електронно изображение, което имитира река от мастило, която си мени цветовете и се плиска. Човек си мисли, че стените вътре са покрити с плакати за пожари и бедствия, но не е така: целият интериор е в меко сиво, а музиката е успокояваща, като в офис на предприемач.
Беше късен следобед. Всички вестници бяха излезли. Сега беше времето за гуляи на репортерите. Мястото беше претъпкано.
Почувствах, че ужасно бия на очи с отлично изгладения си, консервативен, бледоморав официален костюм от лъскаща материя и идеално изчетканата си шапка. Така изглеждах като статуя сред парк, пълен с плевели.
Едно младо момче — очевидно разпоредител — ме видя, че се взирам в масите около себе си. Вероятно си беше помислил, че съм попаднал на неподходящо място. Попита ме: