— Тук ли живееш?
— Къщата не е моя, но да, тук живея — отвърна Венсан и ме преведе през двора към входната врата. — Да влезем вътре.
Щом си припомних защо сме тук, отново чух хрущенето, когато тялото на Жул беше смазано от тон метал. Сълзите, които едва сдържах досега, закапаха.
Венсан отвори богато гравираната врата и ме въведе в просторно фоайе с двойно стълбище, което се виеше покрай стените към балкон, от който се виждаше входът. Над главите ни беше закачен кристален полилей с размерите на фолксваген костенурка, персийски килими покриваха мраморния под с инкрустации от каменни цветя и лози. „Каква е тази къща?“ — питах се аз.
Последвах го през друга врата в малка стая с висок таван, която изглеждаше така, сякаш не бе докосвана от седемнайсети век, и седнах на старинно канапе с твърда облегалка. Притиснах главата си в ръце, приведох се напред и затворих очи.
— Връщам се веднага — рече Венсан и аз чух как вратата се хлопна, когато той излезе от стаята.
Няколко минути по-късно усетих, че силите ми се връщат. Отпуснах глава на канапето и заразглеждах впечатляващата стая. Тежките завеси на прозореца не позволяваха на слънцето да влиза в стаята. Красив полилей, изглежда, навремето предвиден за свещи вместо за сегашните електрически крушки във формата на пламъчета, разпръскваше достатъчно светлина по стените, отрупани с картини. Десетки лица на кисели френски аристократи ме гледаха неодобрително.
Отвори се скрита врата за прислугата и на прага се показа Венсан. Постави на масичката пред мен до чинийка с фини сладки огромен порцеланов чайник във формата на дракон и чашка, очевидно от същия комплект. Ароматът на силен чай и бадеми се понесе от сребърния поднос.
— Захар и кофеин. Най-доброто лекарство на света — рече той, когато се отпусна в креслото отстрани.
Опитах се да вдигна тежкия чайник, но ръцете ми трепереха толкова силно, че той издрънча в чашката.
— Дай на мен — рече Венсан, наведе се напред и ми наля. — Жан, икономката, прави най-хубавия чай. Поне така съм чувал. Аз лично предпочитам кафе.
Пребледнях, докато го слушах как говори за незначителни неща.
— Стига, престани. Престани веднага. — Зъбите ми тракаха. Не можах да преценя дали причината бяха изопнатите ми до скъсване нерви или пораждащият се страх, че има нещо, което никак не е наред. — Венсан… или който и да си ти. — „Дойдох в тази къща, а дори не знам фамилията му“, сетих се аз, след това продължих: — Приятелят ти току-що загина, а ти ми говориш за… — гласът ми пресекна — за… за кафе!
На лицето му се изписа отбранително изражение, но той не каза и дума.
— Господи! — промълвих и отново заплаках. — Какво ти става?
В стаята се възцари гробно мълчание. Чувах как огромният старинен часовник в ъгъла отмерва секундите. Аз се поуспокоих, избърсах очи и се опитах да се стегна.
— Така е. Не умея да показвам чувствата си — призна най-сетне Венсан.
— Да не показваш чувствата си е едно, но да избягаш, след като приятелят ти е смазан на релсите в метрото, е съвсем друго.
Той заговори спокойно и разумно:
— Ако бяхме останали, щеше да се наложи да разговаряме с полицията. Щяха да ни разпитат и двамата, както става винаги със свидетелите, които са останали на мястото. Исках да избегна всичко това… — той замълча за няколко секунди — на всяка цена.
Студенината му се беше върнала или просто аз започнах да я забелязвам отново. И ръцете ми, и цялото ми тяло изтръпнаха, когато разбрах какво казва.
— Значи ти си… — Вече бях разбрала какво ми казва. — Какво? Престъпник?
Тъмните му замислени очи ме привличаха към него, докато разумът ми нашепваше да бягам. Да избягам надалече.
— Какво става? Търсят ли те? Защо те търсят? Да не би да си откраднал всичките картини в тази стая? — Усетих, че крещя, и се постарах да се овладея и да сниша глас. — Да не би да е нещо по-лошо?
Венсан прочисти гърлото си:
— Нека просто кажем, че майка ти никак не би се зарадвала, ако научи, че излизаш с някого като мен.
— Мама е мъртва. Също и татко. — Думите ми се изплъзнаха.