Той затвори очи и притисна ръце към челото си, сякаш бе прорязан от остра болка.
— Скоро ли се е случило?
— Да.
Кимна сериозно, сякаш всичко си идваше на мястото.
— Моите съболезнования, Кейт.
„Независимо колко лош човек е, той държи на мен.“ Мисълта ме порази толкова бързо, че не успях да възпра реакцията си. Очите ми се напълниха със сълзи. Посегнах към чашата чай и я вдигнах към устните си.
Горещата течност се плъзна по гърлото ми към стомаха и аз веднага усетих как се успокоявам. Мислите ми се проясниха. Колкото и да беше странно, почувствах, че владея положението. „Сега вече знае коя съм, пък аз нямам представа кой е.“
Разкритието ми изглежда го потресе. „Венсан или се старае да се владее — помислих си аз, — или крие нещо.“ Реших да се възползвам от моментната му слабост, за да измисля нещо.
— Венсан, ако си в чак толкова… опасно положение, защо, за бога, се сприятели с мен?
— Вече ти казах, Кейт, че съм те виждал в квартала. — Той преценяваше внимателно думите си. — Искаше ми се да те опозная. Вероятно съм сбъркал. Очевидно съм постъпил неправилно.
Докато говореше, гласът му се превърна от топъл в леденостуден. Не можах да преценя дали е ядосан на себе си, задето ме е въвлякъл в кашата, в която се намираше, или задето повдигнах въпроса. Нямаше значение. Ефектът от неочакваното му ледено отношение беше същият. По тялото ми плъзна неприятна тръпка.
— Готова съм да си тръгвам — заявих аз и се изправих.
Той също се изправи и кимна.
— Добре, ще те изпратя до вас.
— Няма нужда. Знам пътя. Предпочитам… ще се прибера сама. — Сега вече говорех разумно и разумът ми нашепваше да се махна от тази къща по най-бързия възможен начин. Същевременно съжалих в мига, в който изрекох думите.
— Както искаш — отвърна той, поведе ме през внушителното фоайе и отвори вратата към вътрешния двор. — Наистина ли си добре? — попита, застана на прага, препречи ми пътя и зачака отговора ми, преди да ме пусне. Наведох се и се шмугнах под ръката му, минах на сантиметри от него.
Грешката ми беше, че си поех въздух, докато се опитвах да избягам от него. Той ухаеше на дъб, трева и дим от огън. Ухаеше на спомени и години, на много години спомени.
— Май няма да се справиш сама. — Студенината му отново отстъпи на загрижеността.
— Добре съм. — Опитах се да говоря убедително и щом забелязах колко е спокоен и невъзмутим, продължих: — Наистина съм добре, но не и ти. Току-що изгуби приятеля си в ужасна катастрофа, а се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Пет пари не давам кой си, нито пък какво си направил, след като предпочете да избягаш по този начин, но щом случилото се не ти подейства, мога единствено да кажа, че наистина не си наред.
По мургавото му лице премина сянка. Той ми се стори развълнуван. Е, и това беше нещо.
— Не те разбирам. И изобщо не искам да разбера. — Присвих възмутено очи. — Надявам се да не те видя никога повече — троснах се аз и забързах към портата.
Силната му ръка стисна моята, обърнах се и се озовах пред Венсан. Наведе се и устните му се озоваха до ухото ми.
— Нещата невинаги са такива каквито изглеждат, Кейт — промълви той и внимателно пусна ръката ми.
Затичах към отворената порта. Щом се озовах на улицата, тя започна да се затваря. Чух трясък, сякаш нещо от порцелан се разби в мрамора вътре в къщата.
Застинах на място, след това се озърнах към металната порта. Интуицията ми подсказа, че съм допуснала грешка, че не съм преценила правилно Венсан. Всичко сочеше към факта, че той е престъпник. А трясъкът издаде, че е склонен към насилие. Поклатих глава и се запитах как съм могла да изгубя способността си да мисля разумно заради красивото му лице.
9.
През следващите няколко седмици не спирах да преживявам отново и отново събитията, случката се въртеше в ума ми също като развалена плоча. На пръв поглед сигурно съм изглеждала съвсем същата. Сутрин ставах, четях в ново кафене, от време на време ходех на кино и се стараех да участвам в разговорите между Джорджия, баба и дядо, когато седнехме да се храним. Струва ми се обаче, че те разбираха, че нещо ме измъчва. Нямаха обаче никаква причина да мислят, че настроението ми не се дължи на загубата ни.
Всеки път, когато Венсан се натрапеше в мислите ми, аз се опитвах да го прогоня. Как бе възможно да допусна подобна грешка? Всеки път, когато се замислех над случилото се край реката, все повече се убеждавах, че той участва в банда криминално проявени типове. Вероятно беше пламнала гангстерска война. „Дори да е от лошите, поне спаси живота на онова момиче“ — повтарях си всеки път.