Докато аз знаех, че с тези хора ще прекарам две години, а някои ще се върнат в родината си преди края на учебната година.
Затова, след като влязох през масивната врата в първия учебен ден, тръгнах право към канцеларията, за да си взема програмата, докато Джорджия се насочи към група момичета, които гледаха страшно и надменно, и веднага ги заговори, все едно се познаваха открай време. Заровете, които щяха да определят социалния ни живот, бяха хвърлени още в първите пет минути.
Не бях стъпвала в музей, откакто видях Венсан в „Пикасо“, и следобеда, когато приближих към център „Помпиду“, усетих как ме обзема тревога. Учителят по история ни възложи да се подготвим за събития от двайсети век и аз избрах бунтовете от 1968.
Щом кажете „май ’68“, французите веднага разбират, че става въпрос за общонационалната стачка, парализирала икономиката на цялата страна. Щях да обърна внимание на седмиците, в които се бяха разразили ожесточените сблъсъци между полицията и студентите от Сорбоната. Докладите ни трябваше да бъдат написани в първо лице, все едно сме били свидетели на събитията. Затова, вместо да се заровя в исторически книги, реших да прочета вестниците от този период, където сигурно имаше разкази на очевидци и участници в събитията.
Материалите, които ми трябваха, бяха в голямата библиотека на втори и трети етаж в център „Помпиду“. Тъй като на другите етажи се намираше Парижкият музей на модерното изкуство, реших, след като си свърша работата, да направя напълно заслужена обиколка сред произведенията на изкуството.
След като се настаних пред един от прожекционните апарати в библиотеката, заразглеждах микрофилмите за някои от най-наситените със събития дни. След като прочетох, че на десети май са се провели най-ожесточените сблъсъци между полицията и студентите, прегледах първите страници, записах си някои неща, след това се върнах на заглавията, за да прочета уводните статии. Не можех да си представя, че цялото това насилие се е разиграло от другата страна на реката, в Латинския квартал, на петнайсет минути пеша от мястото, където седях.
Извадих ролката и сложих нова. Бунтовете бяха пламнали отново на 14 юли, Денят на независимостта на Франция. Много студенти, също и туристи, посетили Париж за празника, били откарани в най-близките болници. Водех си бележки от написаното на първите страници, след това се прехвърлях на некролозите и черно-белите снимки. На една от тези страници го видях.
Беше по средата на първата страница. От снимката ме гледаше Венсан. Косата му беше по-дълга, но бе съвсем същият както преди месец. Цялата се вледених, докато четях.
„Деветнайсетгодишният пожарникар Жак Дюпон, роден в Пей дьо ла Лоар, бе убит по време на дежурство снощи в пожара, вероятно предизвикан от коктейл «Молотов», хвърлен от студент, участник в протестите. Жилищната сграда на улица «Шамполион» 18 горяла, когато Дюпон и колегата му Тиери Симон (некролог в сектор С) се втурнали в сградата и започнали да извеждат обитателите, които се криели от размириците. Дюпон бил заклещен под горящи греди и издъхнал, преди да бъде откаран в болница, а тялото му било изпратено в моргата. Дванайсет граждани, включително четири деца, дължат живота си на тези местни герои.“
„Не е възможно да е той — помислих си аз. — Освен ако не е съвършено копие на баща си, който е създал син, преди да загине на… (погледнах отново некролога) деветнайсет. Не е невъзможно.“
След като не успях да докарам сметката с годините, се прехвърлих на следващата страница, където бяха имената със „С“, за да потърся „Симон“. Там беше. Тиери Симон. Оказа се мускулестото момче, което накара двете ни с Джорджия да се отдалечим от битката край реката. На снимката Тиери беше с огромна афроприческа, но беше ухилен по познатия ми самоуверен начин, който помнех от деня, когато го видях в кафенето. Със сигурност беше същото момче. Само че снимката му беше публикувана преди повече от четирийсет години.
Затворих очи, неспособна да повярвам, след това ги отворих отново, за да прочета текста под фотографията. Беше същият, както под некролога на Жак, с единствената разлика, че той беше на двайсет и две и бе роден в Париж.
— Нищо не разбирам — прошепнах и натиснах копчето, за да принтирам и двете страници. След като върнах микрофилмите на регистратурата, излязох от библиотеката като в мъгла и се поколебах, преди да се кача на ескалатора за следващия етаж. Реших да поседя в музея, докато измисля какво да правя.