Мислите ми се лутаха в различни посоки, докато минавах през въртящата се преграда на входа, за да вляза в просторната галерия с висок таван и пейки в средата на залите. Седнах и се опитах да избистря мислите си.
Най-сетне се изправих. Бях в залата, посветена на изкуството на Фернан Леже, един от любимите ми френски художници от началото до средата на двайсети век. Докато разглеждах двуизмерните повърхности с ярки първични цветове и геометрични форми, имах чувството, че нормалното в живота ми се връща. Погледнах към ъгъла, където бе изложена любимата ми картина на Леже от Първата световна война с прилични на роботи войници, седнали на маса, докато пушат лули и играят карти.
Пред нея с гръб към мен беше застанал млад мъж, наведен напред, за да разгледа нещо на платното. Беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса и мръсни дрехи. „Къде съм го виждала?“ — запитах се аз и се поколебах дали не е някой съученик.
В този момент той се обърна и аз останах с отворена уста. Мъжът в другия край на залата беше Жул.
10.
Имах чувството, че тялото ми вече не е свързано с мозъка. Станах и тръгнах към фантома. „Или съм пред нервен срив, който е започнал, докато бях в библиотеката — мислех аз, — или човекът пред мен е призрак.“ И двете обяснения бяха по-приемливи от възможността Жул да е оцелял след челния сблъсък с мотрисата в метрото и сега не само че беше жив и здрав, ами напълно невредим.
Видя ме, когато бях на няколко крачки от него и за частица от секундата се поколеба. След това се обърна към мен с напълно безизразна физиономия.
— Жул! — повиках го настойчиво.
— Здравей — отвърна спокойно той. — Познаваме ли се?
— Жул, аз съм, Кейт. Идвах в ателието ти с Венсан, не помниш ли? Видях те в метрото в деня, когато стана… катастрофата.
Той ме гледаше с изумление.
— Май ме бъркаш с някого. Казвам се Тома и не познавам Венсан.
„Тома, друг път“ — помислих си аз и ми се прииска да го разтърся.
— Жул, знам, че си ти. Ти попадна в онази ужасна катастрофа, когато… случи се преди малко повече от месец.
Той поклати глава и сви рамене, сякаш се извиняваше.
— Жул, моля те, кажи ми какво става?
— Слушай… Кейт, нали? Нямам представа какви ги приказваш, но нека да ти помогна да седнеш на пейката. Струваш ми се прекалено развълнувана или може би превъзбудена. — Той ме стисна за лакътя и ме поведе към пейките.
Дръпнах ръка и застанах пред него, стиснала юмруци.
— Знам, че си ти. Не съм луда. И не разбирам какво става. Обаче обвиних Венсан, че е безсърдечен, задето избяга така, след като ти умря. А сега се оказва, че си жив.
Разбрах, че съм се развикала, и видях как охранителят тръгна към нас. Погледнах Жул, без да крия колко съм вбесена, когато униформеният приближи и попита:
— Проблем ли има?
Жул погледна човека спокойно.
— Не, господине. Тя изглежда ме бърка с друг.
— Нищо подобно! — изсъсках аз, след това скочих и се отправих бързо към изхода. Обърнах се и забелязах, че и Жул, и охранителят ме наблюдават, затова щом излязох от музея, хукнах надолу по ескалатора.
Имаше само едно място, на което можех да отида.
Пътуването с метро към квартала ми се стори безкрайно дълго, но най-сетне затичах по стълбите нагоре към притъмняващата улица и се отправих към къщата на „Дьо Гренел“. Застанах пред дебелата стена, скрита от пълзяща декоративна лоза, и натиснах звънеца. Над главата ми светна лампа и аз вдигнах лице към камерата за наблюдение.
— Oui? — чух глас след няколко секунди.
— Кейт е. Аз съм… — Замълчах, за момент изгубила кураж. След това си спомних жестоките последни думи, с които нападнах Венсан, и заговорих с нова решителност: — Приятелка съм на Венсан.
— Няма го. — Мъжкият глас имаше метално звучене през микрофона в долния край на панела.
— Трябва да поговоря с него. Може ли да му оставя съобщение?
— Нямате ли телефона му?
— Не.
— Нали казахте, че сте му приятелка? — прозвуча скептично гласът.
— Да, всъщност не. Просто трябва да поговоря с него. Моля ви.
Последва мълчание и тогава чух прищракване, което означаваше, че вратата е отключена. Отвори се бавно навътре. В другия край на двора на отворената врата беше застанал мъж. Сърцето ми се сви, когато видях, че не е Венсан.