Тръгнах бързо към мъжа, като се опитвах да измисля какво да кажа, за да не ме помисли за някоя луда. Когато наближих, не можах да кажа нито дума. Той ми се стори към шейсетте, а избелелите му зелени очи изглеждаха като на човек, преживял столетия.
Дългата му сива коса беше зализана с помада, едрият орлов нос му придаваше вид на благородник. Личеше, че е аристократ.
Ако не се бях засичала с хора като него, клиенти на деди в антикварния магазин, щях да се досетя за благородническия му произход от портретите, закачени във всеки френски замък и музей. Очевидно беше от старо семейство, което разполагаше със стари пари. Вероятно къщата беше негова.
Гласът му ме стресна:
— Значи идвате, за да се видите с Венсан?
— Аха… Да, monsieur.
Той кимна одобрително, когато се поправих, както подобаваше пред човек на неговата възраст и с неговото положение.
— Ще ви разочаровам, но както вече ви казах, той не е тук.
— Знаете ли кога ще се върне?
— След няколко дни.
Не знаех какво да кажа. Той понечи да си тръгне, а аз се почувствах неловко и побързах да избъбря:
— Може ли поне да му оставя съобщение?
— Слушам ви — отвърна сухо той и нагласи коприненото шалче на врата си под безупречно бялата памучна риза.
— Може ли… имате ли нещо против да го напиша? — заекнах аз и едва потиснах желанието си да избягам. — Извинете, че ви отнемам от времето, господине, но имате ли нещо против да му напиша няколко реда?
Той изви вежди и ме погледна в очите. След това отвори вратата и се отдръпна, за да мина.
— Разбира се.
Влязох във великолепното фоайе и изчаках да затвори вратата след мен.
— Заповядайте — рече той и ме поведе през странична врата към същата стая, в която Венсан ми беше донесъл чай. Посочи бюро и стол. — В чекмеджето има хартия за писане.
— Аз имам, благодаря — отвърнах и потупах раницата си.
— Да поръчам ли да ви донесат чай?
Кимнах, защото реших, че ще ми трябват няколко минути, докато измисля какво да напиша.
— Да, благодаря.
— Жан ще ви донесе чай и ще ви изпрати, когато сте готова. Дайте й писмото за Венсан, когато приключите. Au revoir, mademoiselle.
Той кимна отсечено, след това затвори вратата, а аз въздъхнах от облекчение.
Извадих химикалка и тетрадка от чантата, откъснах лист и го гледах цяла минута, преди да започна да пиша.
„Венсан — започнах, — вече разбирам какво имаше предвид, когато каза, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Попаднах на едни снимки — твоя и на приятеля ти, публикувани на страниците с некролозите от 1968. След това се натъкнах на Жул. Живият Жул.
Не мога да си обясня какво означава всичко това, но искам да ти се извиня за гадните неща, които ти наговорих, и то след като ти се държа толкова мило с мен. Казах, че не искам да те виждам никога повече. Вземам си думите обратно.
Поне ми помогни да разбера какво става, за да не ме затворят в някой кукувичарник, ако започна да дрънкам за мъртъвци до края на живота си.
Ти си на ход.
Сгънах листа и зачаках. Жан така и не се появи. Гледах как старинният часовник отмерва изнизващите се минути и с всяка секунда ставах все по-неспокойна. Най-сетне, обзета от притеснение, реших, че трябва да намеря Жан. Да не би да чакаше в кухнята с чая ми? Излязох във фоайето. Къщата тънеше в тишина.
Забелязах обаче, че вратата срещу мен е оставена открехната. Пристъпих бавно към нея и надникнах вътре.
— Жан? — подвикнах тихо. Отговор не последва. Отворих широко вратата и влязох в стая, почти същата като тази, от която бях излязла. Имаше същата малка врата в единия ъгъл като онази, през която Венсан беше внесъл чая. Помислих си, че е входът за прислугата.
Отворих я и видях дълъг, тъмен коридор. Сърцето ми се беше качило в гърлото, докато вървях към стъклената врата в дъното, от която струеше светлина. Отваряше се към просторна кухня, подобна на пещера. Вътре нямаше никого. Въздъхнах облекчено и усетих, че съм се притеснявала да не би да се натъкна отново на господаря на дома.
Реших на излизане да пусна бележката в пощенската кутия и забързах по подобния на тунел коридор. След като кухнята беше зад гърба ми, забелязах няколко врати, една от които беше оставена открехната. Отвътре се процеждаше приглушена светлина. Дали това не беше стаята на икономката?
— Жан? — повиках я тихо. Отговор не последва.