Останах на мястото си в продължение на няколко секунди, а след това почувствах непреодолим импулс. „Какви ги върша?“ — помислих си, докато влизах в стаята. Тежки завеси спираха дневната светлина, също както и в останалите стаи. Единствената светлина идваше от малките лампи по ниските масички.
Пристъпих навътре и затворих тихо вратата. Казах си, че съм напълно луда, но разумната част от мозъка ми вече бе изгубил битката и сега се движех на автопилот, обикалях без позволение чужда къща единствено за да утоля любопитството си. Имах чувството, че милион адреналинови стрелички се забиваха в кожата ми, докато разглеждах.
От дясната ми страна, около камина от сив мрамор, бе вградена библиотека. Над полицата бяха закачени два тежки меча, кръстосани под ефесите. На другите стени имаше снимки в рамки, някои черно-бели, други цветни.
Нямаше никаква система. Някои от хората на тях бяха стари, други — млади. Направи ми впечатление, че някои са правени преди поне петдесет години, а други са съвсем нови. Единственото, което ги обединяваше, бе, че са от скрити камери. Обектите нямаха представа, че ги снимат.
Странна колекция, помислих си и погледнах към другия край на стаята.
Видях огромно легло с прозрачен бял балдахин. Пристъпих към него, за да погледна отблизо. През прозрачната тъкан видях, че в него лежи мъж. Сърцето ми се сви.
Не смеех да дишам, когато дръпнах балдахина.
Беше Венсан, отпуснат по гръб върху завивките, облечен. Не приличаше на заспал. Стори ми се мъртъв.
Протегнах ръка и докоснах неговата. Беше леденостуден и твърд като манекен на някоя витрина. Отскочих назад с вик.
— Венсан? — Той не помръдна. — Господи! — прошепнах аз. Бях потресена. След това погледът ми попадна на снимка в рамка, поставена на нощното му шкафче. Беше моя.
Сърцето ми замря, аз притиснах ръка към гърлото си и заотстъпвах, докато раменете ми не се опряха в мраморната камина и аз изпищях, обзета от ужас. В този момент вратата се отвори със замах и някой светна лампата. На вратата бе застанал Жул.
— Здравей, Кейт — поздрави зловещо той, след това угаси, кимна и продължи: — Май играта приключи, Венс.
11.
— Хайде, ела с мен — нареди мрачно Жул. Когато разбра, че не мога да помръдна от мястото си, той стисна ръката ми и ме потегли към вратата.
— Жул — опитах се да се дръпна. — Венсан е мъртъв!
Той се обърна към мен и ме зяпна. Сигурно ми личеше колко съм травматизирана. Знам, че гласът ми трепереше и ме издаваше.
— Не е. Добре си е. — Стисна отново ръка ми и ме дръпна в коридора.
Аз се отскубнах.
— Слушай, Жул — заговорих истерично, — докоснах го. Кожата му е студена, нееластична. Мъртъв е!
— Кейт — заговори той, без да скрива раздразнението си, — в момента не мога да обсъждам този въпрос. Трябва обаче да дойдеш с мен. — Този път стисна китката ми по-внимателно и ме поведе по коридора.
— Къде ме водиш?
— Къде да я заведа? — попита той. Не зададе въпроса като объркан човек, който вече знае отговора. Прозвуча така, сякаш очакваше някой да му отговори.
Ококорих се. Жул беше напълно луд. Да не би мозъкът му да е бил увреден по време на катастрофата? Или пък беше напълно откачил престъпник, убил Венсан, след което го беше положил в леглото му и сега ме отвеждаше някъде, за да убие и мен. Фантазията ми излизаше от контрол и имах чувството, че съм се озовала във филм на ужасите, преследвана от психопат. Опитах се да изтръгна ръка си, но той ме стисна по-силно.
— Ще те заведа в стаята на Шарлот — рече той в отговор на собствения си въпрос.
— Коя е Шарлот? — попитах с разтреперан глас.
— Не се опитвам да я уплаша! — възкликна Жул и спря. Обърна се към мен и ме погледна отчаяно. — Слушай, Кейт. Знам, че преживя шок, но ти сама си си виновна, че влезе в онази стая. Аз нямам нищо общо. Сега ще те заведа някъде да се успокоиш и няма да те нараня.
— Не може ли просто да си тръгна?
— Не.
По страните ми се стичаха сълзи. Не успях да ги спра. Бях прекалено объркана и уплашена, за да се държа спокойно, и твърде ужасена, че плача, затова и не го погледнах. Нямах никакво желание да ме вижда слаба и уязвима. Забодох поглед в пода.
— Сега пък какво? — попита той и пусна ръката ми. — Кейт? Кейт? — Грубият му досега глас поомекна: — Кейт.
Срещнах погледа му и избърсах очи с разтреперани пръсти.
— О, господи, уплаших те до смърт — рече той и за пръв път ме погледна внимателно. Отстъпи крачка назад. — Обърках всичко. Голям съм идиот.