„Внимавай — казах си аз, — може да се преструва. Определено се справя доста убедително с разкаянието.“
— Добре, ще ти обясня… — поколеба се той — поне доколкото мога. Няма да те нараня. Кълна се, Кейт, няма. Уверявам те, че Венсан ще бъде добре. Не е каквото изглежда. Въпреки това трябва да поговоря с останалите — другите, които живеят тук — преди да те пусна да си тръгнеш.
Кимнах. Жул се държеше много по-разумно, отколкото преди няколко минути. Освен това ми се стори толкова гузен, че почти (но не съвсем) го съжалих. Дори да исках да избягам, не можех да мина през заключената врата.
Той протегна ръка към мен, този път много по-внимателно, сякаш искаше да я отпусне на рамото ми и да ме успокои, но аз се отдръпнах.
— Спокойно. Всичко е наред — опита се да ме успокои той и вдигна примирено ръце: — Няма да те докосвам.
Сега вече ми се стори притеснен.
— Знам — продължи той, сякаш на въздуха. — Пълен кретен съм. — Тръгна по коридора към фоайето. — Кейт, последвай ме, ако обичаш — помоли тихо.
Тръгнах след него. Нима имах избор?
Той ме отведе до двойното стълбище към втория етаж и оттам по друг коридор. Отвори вратата към поредната сумрачна стая, запали лампата и остана в коридора, докато аз вляза.
— Настани се. Може да се позабавим — предупреди той, но не посмя да срещне погледа ми. Затвори вратата след мен. Щракна ключалка.
— Ей! — изкрещях аз, стиснах дръжката и я натиснах. Беше заключено.
— Налагаше се да я заключа. Не можем да я оставим да обикаля из къщата. — Жул отново говореше на себе си, докато стъпките му заглъхваха.
Не можех да направя нищо, освен да скоча от прозореца на втория етаж и да съборя портата. „А тази просто няма да я бъде“ — помислих си аз и се примирих, че не мога да направя нищо, докато някой не отвореше вратата.
„В затвора щеше да е по-зле“ — казах си, докато се оглеждах. Стените бяха с розови копринени тапети. Тежките ментовозелени завеси бяха вързани от двете страни на прозорците като сърца. Мебели за спалня в нежни цветове бяха поставени в краищата на стаята. Седнах на тапицирана с коприна кушетка.
Скоро престанах да треперя и след като чаках още дълго, легнах, отпуснах глава на една възглавница и вдигнах крака, за да ми е по-удобно. Затворих очи само за секунда, но влиянието на стреса и страха си казаха думата. Заспах на секундата.
Събудих се часове по-късно. Видях, че небето просветлява, и в първия чудесен миг реших, че се намирам в стаята си в Бруклин.
След това погледът ми попадна на огромен полилей с извивки във формата на великолепни нежни цветя. Таванът беше боядисан така, че да имитира облачно небе, а по краищата се рееха дебелички ангелчета и разнасяха панделки и цветя.
В първия момент не знаех къде съм. След това си спомних и се надигнах.
— Събуди ли се? — долетя глас от другия край на стаята. Погледнах натам и видях момичето от кафенето с късо подстриганата руса коса, което ме спаси, когато можех да бъда премазана от откъртилия се от фасадата камък. „Тя пък какво търси тук?“ — запитах се.
Беше се свила на едно кресло до богато украсената каменна камина. Изправи се бавно, неуверено и пристъпи предпазливо към мен.
Светлината от полилея блестеше по косата й и хвърляше бронзови отблясъци. Бузите и устните й бяха с цвета на кадифените розови рози в градината на мами на вилата. Високи скули подчертаваха красивите й очи, а ирисите им бяха вълшебно зелени.
Момичето застана до мен и срамежливо ми протегна ръка.
— Кейт — рече плахо, стисна ръката ми и я пусна. — Аз съм Шарлот.
Седнах на крайчеца на кушетката и я погледнах със страхопочитание.
— Ти ми спаси живота — промълвих.
Момичето се разсмя и придърпа стол, за да седне пред мен.
— Не бях точно аз — усмихна се тя. — Всъщност аз бях, но не е моя заслугата, че се спаси. Сложно е — рече тя, усмихна се дяволито и кръстоса крака. На врата й видях висулката във форма на сребърна капка.
„Значи това е момичето, с което Венсан е бил близък“ — помислих си нещастно и отново преместих поглед към изящното лице. Стори ми се, че е приблизително на моята възраст, може би малко по-млада. Венсан ми беше казал, че е просто приятелка, затова се зачудих колко ли са били близки.
— Добре дошла в стаята ми — рече тя.
Сърцето ми се сви: „Значи живее в тази къща“.
— Невероятна е — успях да изрека.
— Обичам да съм заобиколена от красиви неща — обясни тя и се усмихна смутено.